Единствената класация, в която напоследък България е влизала по приемлив повод - и все пак противоречив, тъй като става дума за изрисувания като комикс Паметник на Съветската армия - е за най-оспорваните монументи в света. Това все пак го нареди до доста, вдигнати с готини каузи като този на Beatles в Монголия и Статуята на кафявото куче в Лондон, така че малко го добутахме до някакво по-различно внимание.

Ясно е обаче, че страна, която сп. "Икономист" обяви за най-тъжното място на света, имайки предвид връзката между доходите на глава от населението и удовлетворението от живота, няма да влезе скоро в класации с тагове по-различни от "бедни" и "недоволни". Когато в края на миналата година медията пусна тази статия, имаше доста сърдити мнения от наша страна, а някои дори истерично почнаха да изброяват нещата, които ни правят щастливи. Например шкембе чорбата в пет-шест часа сутринта - след препиването с ракия и други... Извън удобното за душата пиянство обаче, истината е, че много често използваме бедността си за всякакви оправдания. Особено когато си затваряме очите за чуждите нещастия.

Проучване на Евробарометър показва, че гражданите на Европейския съюз проявяват солидарност дори и в криза. 85% смятат, че помощта за развиващите се страни е много или сравнително важна. Страните, които най-силно подкрепят борбата с бедността, са Швеция, Кипър, Полша, Люксембург, Германия и Финландия. Тя е най-слаба в Унгария, Естония, Словения и - едва ли можем да се учудим - у нас. Европейската подкрепа за увеличаване на средствата за развитие е висока - 62%. Единствено в Кипър и България хората смятат, че помощта трябва да бъде замразена или намалена.

Само народопсихолозите могат да кажат дали изначално сме несолидарни. Съвсем скорошни примери обаче, като проявяването на най-искрената радост - злорадството - към съдбата на гърците, абсолютно илюстрират оная изтъркана поговорка, дето е по-важно на съседа да му е зле. По-лошото е, че злорадството го има и в публичния политически език. Властта не спира да спекулира с тяхната голяма гръцка драма, обяснявайки ни да си траем, за да не се докараме до там.

А какъв е хейтърският консесус по темата с бедността в Третия свят - като раждат толкова, да се оправят. Не че имиджът на ЕС е цъфнал, но, при условие че повечето страни демонстрират солидарност по темата, различната ни позиция отново показва, че сме европейски хора по принуда.

Истината е, че новото поколение е далеч по-отворено на тема солидарност и доброволчество. Но от друга страна обществото не насърчава и не показва кой знае колко примери. Освен това във вманиачената ни по знаменитости култура, всеки хуманитарен пърформанс се изчерпва с акцентирането върху някоя звезда, която благородно огрява имиджа си. У нас за пример може да се даде онзи риалити формат, в който спорни любимци на публиката помагат на деца, припявайки любими кавъри за маса от великолепната си далечна планета.

А не е сложно доброволчеството да влезе в образователната система и наистина има училища, чиито "парламенти" организират такива кампании. И да се промени виждането, че само специални хора могат да са солидарни и ангажирани. И у нас има хора, които помагат и образоват деца в неравностойно положение, чистят градинки и реки и вдигат детски площадки, без това да им е работа, но без да го натякват. Има и такива, които безмълвно заминават като доброволци за някоя африканска страна. Но така нахвърляно доброволчеството не значи нищо, ако медиите не му отделят редовно внимание (вместо само в рубриките със сензации).

И ако може, кадрите да не се изчерпват с Бойко Борисов, хванал в ръка някой найлонов плик за боклук...