|
| Димитър Денков |
Разбира се, сравнението е пресилено
Също така е пресилено да се твърди, че има изобщо държава като същество, което е хубаво или грозно, обича или мрази. Особената инерция на езика и мисленето води до естествената заблуда да предполагаме качества и дейности, приписвани на сложни съвкупности, обобщавани с едно съществително. И ако спокойно казваме, че законът изисква, държавата воюва, демокрацията побеждава и т.н., добре би било да се безпокоим, ако под това си представяме някакви самостоятелни същности, подобни на боговете от митологията. Още повече следва да се притесняваме, когато закон, държава, демокрация и т.н. се представляват от хора, зли не толкова към себе си, а към другите. При това с претенцията, че са добри за държавата.
Тия абстрактни положения лесно могат да се онагледят. Вижте и чуйте например министър Московски, дефилиращ тия дни из кривите огледала на нашата публичност с държавническа загриженост към Българските държавни железници и типичната твърдост на властника. Убеден е човекът, че държавата е лош стопанин - най-вече предишната, но също така и днешната, която той божем представлява. Това впрочем е нормално убеждение на българските държавници, които обикновено ругаят предшествениците си, а с тях - и предишната държава. Иначе, що се отнася до министър Московски, неговата загриженост към държавната собственост не се различава от тая на колегите му по пост и убеждения. Грижата му към собствеността на държавата се превръща в грижа за частната собственост.
И в безгрижие към всички, които ще останат без работа
2000, 5000, 7000 безработни, но обезщетени с по шест голеееми заплати; 20 000, 50 000, 70 000 пътници, които ще останат без жп транспорт, но пък с възможности за автопревоз след необходимите "реформи", не тежат колкото убеждението му, че стачката на железничарите освен незаконна е и полезна тъкмо за "реформите". И злото става добро. Когато не се движат влаковете, всъщност се спестява; колкото повече се стачкува, толкова повече се стига до необходимия фалит на БДЖ и още по-необходимата приватизация на печелившите товарни превози. И изобщо стачката не го засяга. По-важни са срещите с кредиторите - естествено, чуждестранни. Тяхното удовлетворяване е още по-важно за образа на държавата, отколкото тоя образ в очите на работници и пътници. Едните ще се преустроят, другите ще намерят алтернативен транспорт - какво по-лесно от това. А с кредиторите е трудно, договорите трябва да се спазват.
Ако кажете, че това е хубаво и дори коректно, върнете се по-горе, за да разберете защо държавата е грозна. Ако не вярвате, че държавата загрозява страната, хванете довечера някой влак между 16 и 8, не гледайте много през прозореца - тъмно е при зимното часово време, взрете се в хората. И ще ви стане ясно колко са грозни нещата не с държавата - това е очевадно, не със страната - това е очевидно.
Нещата са грозни с най-важното, с хората
В купетата, напълно в унисон с обстановката, пътниците са умърлушени; облечени са в овехтели, тъмни дрехи, повечето втора ръка, пресен внос от Европа; почти всички са се затворили в себе си; по-смелите пушат в коридора напук на забраните; най-смелите пътуват без билет. Тук-там има и по-млади, направили всичко, за да изглеждат по-възрастни и някак по-отворени към света, втренчени в телефони, заглушаващи тракането на колелетата с напъхани в ушите слушалки. Съвременност, при която ти става мъчно за картаджийските карета в купетата, за шишето, обикалящо излезлите от нощната смяна миньори, за любопитните баби, които питаха накъде пътуваш и дали не познаваш Киро от София.
Със сигурност тия умърлушени хора са мнозинството във влаковете. Такива са и мнозинството в автобусите. Те са и мнозинството в страната, грозна тъкмо поради държавническите грижи на едно малцинство, движещо се с колите си по все по-новите магистрали, срещащо се със себеподобни у нас и в чужбина, хвалещо се с поредните успехи на поредната реформа с поредния грозен ефект: покрай пътищата остават все повече порутени гари, запуснати ниви, изтърбушени заводи, празни училища, тъмни села и градове. Все свидетелства на омразата, която държавата чрез своите представители питае към себе си като към лош стопанин - теза, за чието доказателство българската държава направи и прави всичко възможно. Е, как да я обичаме? Отговорът е ясен: като я сменим с по-хубава. Но също така е и тъжен: тази по-хубава държава все по-рядко се мисли като България.
|
| ------- |
Адаш мили , 
, 
