---
Валери Петров ни предостави нови стихотворения, които влизат във вече готовата му за печат книга в изд. "Захарий Стоянов". Редакцията на вестник "Сега" смята това за добър празничен подарък и поздравява поета и читателите с тази поредна щастлива среща помежду им на нашите страници.
----

АВГУСТОВСКА НОЩ

Това се случи с моя милост... Впрочем,
за да съм точен,
същинска случка нямаше във тоя
час край морето - всичко бе в покоя,
излъхван от тревите,
от звездите
и главно от един милиард щурчета,
които със назъбени крачета
като с триончета така трещяха,
че сякаш щяха
да разрушат, преди да стане ден,
бунгалото, тъмнеещо зад мен.
И тъй разкошно звездна бе нощта,
че всекидневните неща -
суетни, летни,
мимолетни -
със своите "Чудесно!", "Цар си!","Браво!"
във бягство се отдръпваха стремглаво.
И бягаше не само суетата,
а с бързина, за мене непозната,
познатите ми зависти, омрази,
дребнавости, лъжи, фалшиви фрази
се стапяха, изчезваха далеч...
И към щурчетата с такава реч
обърнах се:
- Приятелчета мили,
стържете все така със всички сили,
пълнете ни ушите,
дано позаглушите
завинаги, не само за минути,
в нас чувствата на атоми надути,
та тъй да станем мъдри и дори
(макар че ще е трудно) по-добри!-
Говорих тъй на смях,
но не на тях,
и чувствах се голям под свода гъст
- а бяхме уж нищожества, уж атоми -
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.


СРЕД БЕДИТЕ

Да, имали сме и преди
епохи грозни, но пък тая...
Сред набора й от беди
коя най-страшна е не зная.

Дали е царстващата вред
агресия дебеловрата,
или е тъничкият лед,
делящ, невидим, брат от брата?

Или е вносът отдалеч
на чужд разкош за богаташа,
или е уличната реч
на книгите (тя вече наша),

или е глупавият смях,
поднасян от тв-комика?...
Безброй беди. Коя от тях
е в своя ужас най-велика?

А те множат се и растат,
една от друга по-голяма,
и уж е всякоя върхът,
от който по-ужасен няма,

а всеки ден ни носи друг
нов връх, нов срам невероятен,
такъв, че другото дотук
добива свой мотив понятен

и още дразни, но едва,
и вече наш привичен бит е...
И може би е във това
най-страшната между бедите.


СТАЙНОТО ЦВЕТЕ

Grozotytsia... Glupia... - досега с имената
на домашната флора така правех си смях -
обичта към цветята не ми беше позната,
до въпросния случай с едно дребно от тях.

То тъй бързо разцъфна за два часа пред мене,
сякаш беше забавен с кинокамера взрив,
че - за пръв път свидетел на подобно цъфтене -
го дочух да ми казва със гласец жалостив:

- Имена ни измисляш и не знаеш, изглежда,

че и стайното цвете цял живот го боли,
за да радва окото ти, да цъфти без надежда,
че ще чуе напролет весел бръм на пчели!

Тъй ми каза и някак в миг успя да се свърже
с друго цвете, растящо на мой личен терен -
една спяща Sympathia също толкова бърже
венчелистчета нежни бе разтворила в мен.


"БИБЛИОФИЛЪТ"

Във библиотеките цял живот без умора,
известно е, трудят се по-особен вид хора -
скромни, безшумни,
мислещи, умни.
Аз лично си спомням не за двама и трима,
но има...
Беше толкоз отдавна, а все пак оттогава
тази случка със шиша просто мир не ми дава
и виждам ги, ето,
пред мен са: градчето,
посетено случайно, и библиотекаря,
който тайно пред госта свойто царство отваря,
сякаш казва му: Виж
как решихме проблема... Хайде де, измъкни ги!
И му сочи, нанизани на въпросния шиш
по азбучен списък (!) забранените книги,
и - създател на символ, по-ужасен от кладите
на Торквемадите -
как при туй обяснява му, че тъй като бил
библиофил,
сърце не му дало да ги изгори...
И сега още помня го, идиота, дори
колко горд бе със своето изобретение
и се питам къде ни е
бил умът и как тъй, като зная
за не една случка, подобна на тая,
съм мълчал като пукал със години, уви,
и не само от страх да не се уязви
великото дело,
но от страх и за себе си. И сега, сбърчил чело
от радостна болка, туй признание пиша,
сякаш измъквам от гърдите си шиша.

ПРОГЛЕДАЛАТА

Съседката Лена, зле със двете очи,
е от вчера с изкуствена леща
и че вече е зряща във гласа й звучи
откъм тяхното дворче отсреща.
Вдигам слушалката:
- Как се чувстваме, малката?
Казва, че много благодарна е Богу.
Аз й казвам: Би трябвало и офталмологу.
Тя се смее щастлива
и към мен се излива
радостта от безбройните великолепия
на светлината за до завчера слепия,

сред които могъл бих да бъда и аз,

доскоро за нея само сянка и глас.
А смехът й в слушалката е приятен и тих
и аз се упреквам, че не я навестих
още днеска, но утре ще й ида нарочно

на гости на тази щастливка,

за да видя ще каже ли на брой колко точно
са бръчките в мойта усмивка.


СРЕЩА В РОДОПИТЕ

До ден днешен във всичко, за което съм писал
във проза и рима,
винаги смятал съм, че все някаква мисъл
текстът трябва да има,
чe е длъжен да носи
наболели въпроси,
някаква нова за четеца идея.
А в случая где я?
Ни помен от нея,
признавам, читатели, да открия не мога
в тази среща в Родопите със ентомолога,
пристигнал у нас
на лов за оназ
хубавица, която... каква беше, не помня,
но до днес още виждам в тъмнината огромния
мършав германец
със лула във ръката, сред безумния танец
на безброй Schmetterlinge. В леса, чер като въглен,
осветен от фенера му, един четириъгълен
екран, опнат на пръчки, тъй размесил ги бе
със безброя на гъстото велинградско небе,
че звезди, пеперуди
в траектории луди
се въртяха над белия магнетичен квадрат,
върху който се движеше един профил брадат
като на кино - ту на фокус, ту не...
Но това беше всичко... Да съзирах поне
в него намек за символ, за метафора нова -
нищо такова -
пеперудки и бръмбари!
Тъй че лично не съм дори
убеден какво значеше тази среща в гората,
тъй че, ако описах я тук без идейна подплата,
все пак го правих,

като си представих,

че - без оглед на туй със поуки какви е -
ще почувствате чара й като мене и вие.


ЕСЕН

Сред мокрите клони
вятър облаци гони,

хладно е, влажно е,

а от всичко най-важно е,

че при мисълта за туй как е могла

тази същата есен, сега в дъжд и мъгла,
да започне с чудесен пъстроцветен разкош...
да, при тази ми мисъл и паралел един лош
ми иде на ум: яркоцветна такава
на промените наши бе и бурната слава,
а какво се получи?
Сред мокрите клони
вятър облаци гони.



ANIMULA

Душичко лекичка, нежничка,
гостенка и дружка на тялото ми,
къде ще отидеш сега,
самотничка, голичка, тъжничка?

Император Адриан (76 -138)

Под сребристия лъч на луната
вън липите и къщите спят,
само теб, мойта стара позната,
не те хваща, душичко, сънят.

Вече знаем, не гостенка в мене,

ти си всичко, което съм Аз,

но - за ясност - похват позволен е
този мним диалог между нас.

Да, животът горчив е към края
и когато нелош е бил той.
Но какво ще ми кажеш ти, зная,
тъй че, тиха, до мене постой.

Да мълчим... Под луната спи всичко,
потопено в дъха на липи,
само ти си ми будна, душичко,
само твоята болка не спи.


БАСНЯ

Усещах, че малко прекалено ме хвали,
но си казах: Едва ли
ще е чисто ласкателство. Защо ще ласкае,
като творбата ми добра и така е!
Тъй си казах и чух как хихикат зад мен
Лисицата, Гарванът и Мonsieur d'La Fontaine.

Снимка: Борислав Николов 90-годишният поет се включи миналата година в протестите на БАН в защита на българските институции на духовността и просветата.

Снимка: Велислав Николов Валери Петров в театър "Сълза и смях" на матине в негова чест.

65

9836