Точно преди година написах, че не знам дали някога ще надраснем снега. Усъмних се, така да се каже, метафорично. Сега си мисля, че и една снежинка дори е по-висока от мен, а са изтекли само дванайсет месеца; сняг все още няма, но се очаква заедно с надеждата, че глобалната криза скоро ще свърши. (Е, синоптиците предвидиха сняг, но политиците и финансовите шамани редят безпомощно мантри в опит да прогонят злите сили на непобедимата човешка лакомия и да предотвратят задаващата се глобална революция.) Вероятно съм скептичен, но не спирам да обичам живота, макар да знам, че силната радост от него е другото лице на стаената тъга и ясното проглеждане към собствената ти незначителност. За утеха и аз като всеки човек неволно прибягвам към равносметка. Тази атавистична двойственост проличава най-силно по Коледа, когато и небесата се разтварят, за да се роди нарастващият ден заедно с веселието и обредния ни оптимизъм. В целия християнски свят като мед и мляко потичат дни на щастие и обич. Ражда се Бог, припламва надеждата за повече добрина. Нахлуват и спомени, някои от които са за хора и случки, оставили неземен отпечатък върху душата ми. Изкушен съм и ще споделя един такъв.

Някога в родния ми град зимите сякаш бяха по-дълги и по-сурови. Реките замръзваха, а по Дунава редовно плаваха ледове. Бе в края на шейсетте години на миналия век и с пичовете от махалата се пързаляхме на воля по стръмните ломски баири. Това не ни стигаше, ето защо ходехме по старите корита на Лома, сковани от дебел лед, където играехме "хокей". Пресилвам, защото нямахме нито кънки, нито стикове, нито шайба - гонехме парче гума с тояги и по гладко изтрити галоши, които мажехме с мас. Детската изобретателност е безгранична.

След като каталясвахме от умора, с червени бузи и нови синини по краката ние се прибирахме към града, като задължително минавахме покрай Дунава, за да се прехласваме пред неговата необятност - тогава бяхме малки и реката ни се струваше неимоверно голяма.

Винаги когато отивахме при нея, там, наред с тополите, върбите и врабчетата по тях, неизменно стоеше и един човек, който ловеше риба и бе сякаш част от брега заедно с камъните, тинята и страховитите дънери, които по здрач разтуптяваха сърцата ни и разпалваха детското ни въображение. Бе мъж над трийсетте, но ние го възприемахме като много стар и зъл човек със стъклените си сини очи и плашещите неясни звуци, които издаваше. Замеряше ни с камъни, щом стигнехме на по-малко от десетина метра от него. Не ни целеше, просто ни отпъждаше и ни даваше да разберем, че му пречим. Това още повече усилваше желанието ни да го дразним и да лазим по глухонямото му търпение. Децата са колкото и невинни, толкова и жестоки особено спрямо очевидната различност.

Да, този човек не можеше да говори и в честата си ярост, с която ни замеряше, той болезнено стенеше и мъцаше като животно. Бяха ни казали, че името му е Никола, но всички в града го наричаха Кольо Мутия заради недъга му. Щом научихме това, ние, зловещите пичове, започнахме да му подвикаме: "Ей, Мутия, Мутия!", без да съзнаваме, че горкият човечец не ни чува. Никога няма да го забравя и ще излъжа, ако изтъкна, че съм възпирал своите другарчета да не му се подиграват.

Един ден с нас за пръв път дойде и момиче, съседката Снежи - красива мъжкарана със стройно тяло и пъстри очи, чийто баща също бе шивач като моя. И тя се включи в играта, но малко, колкото да разбере, че гоненето с тояги по леда не й е по бъдещето женско сърце. На тръгване я предупредихме за Кольо Мутия и нашата идиотска игра. Казахме й да не се плаши и още по-геройски се настроихме за предстоящия сблъсък. Беше в деня преди Бъдни вечер; запомнил съм го заради празничната трапеза и постните манджи, които с неохота трябваше да ям.

Наближихме опасните десет метра и се спряхме, за да изчакваме реакцията на Кольо. Той явно ни бе забелязал и бе разпознал присъствието на Снежи, но вместо да се наведе и да вземе камък, Кольо продължи да следи своята въдица, все едно ни нямаше. Стояхме изумени и невярващи в случващото се. А Снежи, нали е момиче, продължи към него, без да чува предупредителните ни възгласи да се пази.

В тоя миг Кольо Мутия задърпа пръта и след кратка борба извади черна риба около килограм подобна на малък сом. (По-късно научих, че това е гулеш - зимна и дънна риба, която много рядко се лови.) Дали заради рибата, но Кольо допусна Снежи съвсем да го доближи и даже с радост да се смее над подскачащото черно тяло. Ние се престрашихме и също прекрачихме забранената зона, но Кольо сякаш не ни виждаше. Откачи рибата и начаса започна да я чисти; явно не искаше тя да замръзва в студа. Изкорми я, загреба вътрешностите и преди да ги хвърли във водата, всички го видяхме да изважда нещо от тях. Беше малък дамски пръстен с червено камъче. Кольо го оплакна, разгледа го, а накрая, вместо да го прибере, той го подаде на клекналата до него Снежи и й се усмихна. Тя плахо го взе и му благодари с учудени пъстри очи, после дотича при нас, за да ни отведе онемели към къщи.

Никога повече не видяхме Кольо Мутия

А тая година точно на Благовещение случайно срещнах Снежи в София. Едва я разпознах, бяха минали толкова години. Бе станала красива зряла жена и бе заживяла в Норвегия, пак в Лом, какъвто съименник на нашия град има в далечната скандинавска страна. Съдба! Зарадвахме се, заразпитвахме се, заспомняхме си. Така стигнахме и до случката край Дунава, за която вече си мислех, че е било сън. Не беше. Снежи показа малкия пръст на лявата си ръка и аз видях същия пръстен, който някога й бе дал Кольо. "Не е истина!", възкликнах, а тя обясни, че никога не се била разделяла с него и винаги, когато й ставало тъжно, поглеждала малкото камъче и настроението й се оправяло; осъзнавала, че трябва да се радва. Разделихме се.

Едва ли отново ще срещна моята някогашна съседка Снежи, но съм благодарен на съдбата, че в живота ми се е явявал Кольо Мутия, към който ние, пичовете, бяхме толкова лоши. Той сега сигурно е на небесата, в чиито разтворени нощни пазви блещукат сините му очи и хвърля своите вечни снежинки вместо камъни. Кой знае! Едно е сигурно - всяка от тях е по-голяма от мен.

Разказах този спомен като извинение пред бедния човечец и като своеобразно обещание пред Снежи, че няма да я забравям и ще се опитвам да се радвам като нея, ако не често, то поне по коледните празници.