"Тръгна добре": да кажем така, както казват алкохолиците при първата глътка, за да влязат във форма и онова състояние на спъната възбуда, след което изпадат в несвяст при следващите няколко отпивания. Така и годината тръгна добре и познато с невнятните обяснения за непочистен сняг, за села и градове, със седмица без електричество, за висящите с часове по лифтовете туристи - сред тях и новият президент, тутканията на поредните кризисни щабове, справящи се със ситуацията на положението, както изящно се изразява Цветанов. После всичко това внезапно избледня с изказванията на олицетворението на българската политика, общество и изобщо некадърност при откриването на убито преди два месеца дете. Откри го куче, следвано или насочвано - все едно - и не по-малко интелигентни полицаи, които за лош късмет изпуснаха главния заподозрян до тоалетната, та да се самоубие. Избледня до пронизващ блясък след ония думи на министър-председателя Борисов, които ме е срам да повторя и които сигурно вече сте прочели и чули. И всичко стана ясно - безнадеждно и пусто. Затова извиненията му не струват вече нищо; извиненията сигурно са дошли, когато грижещи се за "имиджа" му съветници са му казали да ги поднесе. Поднесе ги толкова нескопосано и безсрамно, колкото бодро и срамно беше подхвърлил към едно страдащо семейство да се извини на МВР, а към шефа на МВР - да намери някой лев, та да купи пържоли на кучето за награда.

Не зная дали това бляскаво начало на годината ще се запомни. Безпаметността на българското общество е достатъчно голяма, за да допуснем, че годината ще мине в обичайния си ред, в обичайните слаломи и дълбокомислени каканижения за приоритети, инфраструктура, политически ангажименти и сметки на рейтинги, авторитети и всякаква бълвоч в коректни и некоректни медии. Като всяко лесно начало то ще се оттече във времето и ще бъде затиснато с все повече безнадеждност и апатия, сред които трудно може да се види смислен изход.

Тука е така. И ще става още по-така по един и същ безсрамен начин, макар и не толкова пронизително ясен като този, по който в една парламентарна република не се обърна особено внимание на екшъните на министър-председателя и антуража му. Става дума за следното събитийце от първия парламентарен ден.

Със 112 гласа за, трима въздържали се и нито един против Народното събрание прие декларация за осъждане на "Възродителния процес", предложена от Иван Костов и група депутати. Правилно и добре. Поради което дори Министерството на външните работи на Република Турция изрази задоволство. На същото заседание Народното събрание отхвърли предложеното от "Атака" решение за признаване на геноцида над арменците в Османската империя през 1915-1922 г. Лютви Местан изрази мнение, че България не следва да затруднява подобряването на отношенията между Армения и Турция.

Не само във връзка с това, но и поради избягваната у нас тема за обществото, историята и срама, няколко размишления на Орхан Памук, осъден през март 2011 г. от Районния съд на Шишли (Истанбул) да заплати 6000 турски лири на ищци, възмутени от изявлението му, че "турци са убили в тази страна 30 000 кюрди и един милион арменци". Подборът и преводът са по Orhan Pamuk: Eine Schule des Verstehens. Dankesrede zum Friedenspreis des deutschen Buchhandels, 2005.







Класик



Изток - Запад, Турция и Европа*



Орхан Памук

Когато журналисти подемат любимата си тема "Изток - Запад", обикновено ми се явява онова, което днес се шири в част от западната преса - и тогава би било най-добре да мълча по този проблем. Защото под проблем "Изток - Запад" най-често не се разбира нищо по-различно от констатацията, че бедните източни страни не искат да се подчинят на всички изисквания на Запада и на САЩ. Това гледище разкрива убеждението, че културата, животът и политиката в ония земи, където и аз съм роден, се възприемат предимно като тежък местен проблем, като на всичко отгоре се очаква и решението му, включително от писатели като мен.

Тук винаги трябва да се казва, че покровителственият стил, с който се формулира проблемът, сам по себе си е част от него. Разбира се, проблем "Изток - Запад" има и той не може да се сведе до стилистичен проблем, предизвикан от злонамерения Запад. Същинският проблем е пропастта между бедност и богатство - и това вече е проблем, който засяга мира.

През XIX в. османската държава постоянно се бореше със затрудненията в западните си части и непрестанно биваше побеждавана. След разпадането на Османската империя под влияние на изкусителното западно превъзходство младотурците, новите властващи прослойки и дори последните султани предприеха поредица реформи. Зад тези реформи, доведени докрай след основаването на турската република от Кемал Ататюрк, стоеше една и съща основна идея - да се достигне Западът. Господстваше представата, че вината за бедността и слабостта на страната трябва да се търси в традициите, в тогавашните религиозни форми на организация и изобщо в цялата стара култура. И аз, произхождащ от западно ориентирано истанбулско буржоазно семейство, постоянно изпадам под властта на този видимо добронамерен, ала твърде наивен и пълен с недостатъци обяснителен образец.

Привърженикът на оптимистичната идея за европеизиране иска да промени и обогати културата и страната си, имитирайки Запада. Османотурското движение за европеизация искаше и иска да направи страната си благоденстваща, задоволена и по-силна, с което същевременно запази и чертата, която може да се нарече патриотична или националистична. По природа обаче европеизирането предполага да се отнасяш критично към определени същностни черти на собствената страна и култура, дори да ги намираш за лъжливи и лишени от ценност, макар и не така драстично формулирано, както би го направил някой от Запада.

От начина, по който се възприемат романите ми, а и от собствен опит добре зная, че подобно отношение поражда дълбоко и многопластово чувство, именно чувството "срам". Проблемите между Изтока и Запада, или, както предпочитам да ги наричам, между традицията и съвремието, между моята страна и Европа, винаги опират до едно трудно потушавано чувство за срам. Винаги се опитвам да видя това чувство откъм срещуположното му понятие, откъм "гордостта". Отдавна е известно: когато и където някой се обяви за горд и самоосъзнат, тутакси се появява "другият" в сянката на срама и унижението.

Ала почувства ли се някой унизен, нерядко при него изпъква гордият, яростен национализъм. Този вид от срам, гордост, унижение и ярост е материалът, от който изграждам романите си.

Тъй като съм от страна, която се стреми към Европа, твърде добре зная колко лесно могат да се изострят такива объркани чувства. Затова говоря за този срам шепнешком, сякаш издавам тайна с тона, който, поне така вярвам, съм възприел от романите на Достоевски. Изкуството на романа ме научи именно на това, че споделянето на чувството за срам има освобождаващо въздействие. Ала започне ли да се разгръща тая свобода, аз усещам моралното съмнение, което тя носи със себе си, когато представляваш други и говориш вместо тях...

Е, за един турчин Европа е деликатна, двуостра тема. Изпълненото с радостна надежда очакване на човек, чукащ на вратата и молещ да влезе, любопитството и същевременно страхът да бъде обидно отпратен, както и яростта от това: всичко това не ми излиза от ума, не мога да го забравя, както не могат и повечето турци - а оттук крачката до срама и унижението е малка. За съжаление сега, когато след първия договор за присъединяване процесът на чакане и надежди за приемане на Турция в Европейския съюз се проточи до съмнението дали това някога изобщо ще се случи, обществени и политически кръгове в Европа създават настроения именно срещу Турция.

Тъй като винаги досега съм се изказвал за приемане на Турция в Европейския съюз, често са ми отправяли пълни със скептицизъм и отрицание въпроси, на които още веднъж ще отговоря. Това, което Турция и турците могат да дадат на Европа, на първо място, е мир, това е желанието на една мюсюлманска страна да бъде част от Европа, това са сигурността и силата, които Европа и Германия ще спечелят, отвърнат ли на този мирен стремеж на Турция.

Във всички романи, които четях в младостта си, Европа не бе определяна чрез християнството, а много повече чрез индивидуализма; Европа идваше при мен с героите, които се бореха за свобода и искаха да се осъществят. Европа заслужава признанието, че подкрепи и наложи извън Запада ценностите свобода, равенство, братство. И ако в Европа живее духът на Просвещението, равенството и демокрацията, то Турция трябва да има място в нея. Иначе Турция, също както една Европа, която се опира само на християнството, ще черпи силите си от религията и ще се превърне в крепост, отричаща реалностите; крепост, обърната не към бъдещето, а към миналото.



*Из словото на Орхан Памук при получаване на Наградата за мир на Франкфуртския панаир на книгата през 2005 г.