Александра Сърчаджиева, дъщеря на актьорите Йосиф Сърчаджиев и Пепа Николова, започва като водеща в "Мело тв мания" по Канал 1. Завършва класа на Здравко Митков в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и от 2006-а е на щат във Военния театър. Участва в хитовите пиеси "Ножица-трепач", "Чайка", "Железният светилник" и др. Снима в киното, а филмът "Шивачки" й носи номинация за награда за главна женска роля. От неотдавна имат дъщеричка с актьора Иван Ласкин.



------

- Александра, поздравления за изпълнението ти в "Железният светилник" - твоята Катерина разплаква зрителите в салона. Не ти ли беше трудно да излезеш на сцената в нейната "кожа"?

- Когато режисьорът Асен Шопов ме попита дали съм съгласна да играя в новия му спектакъл, толкова се стъписах, че не реагирах. Не вярвах на ушите си, че режисьор от такава класа ми предлага да играя в не каква да е пиеса, а по Талевия роман и не като "трето борче", а ролята на Катерина. Изпитвам страхотен респект към текста, към героинята си - чисто момиче със силно чувство за справедливост, борещо се за любовта си и много истинско. Въобще целият текст е безкрайно истински. Веднъж един колега попита по повод своя персонаж: "Ама какви са тук подводните камъни, какъв ми е вторият план?", а Асен Шопов отвърна: "Няма втори план, каквото е написано, това е - "аз те обичам" означава "аз те обичам". Тази пиеса е като хляба и земята. Всичко е истинско.

- Това, че вече си майка, помага ли в играта? Например сцената, когато Катерина загубва детето от любимия си човек?

- Определено чувството е по-различно. Епизодът, когато Султана казва на дъщеря си, че ще заплати греха си с живота на първата си рожба, самата мен като майка ме докосва по друг начин. Не знам обаче дали успявам да предам това усещане на зрителите. Без преувеличение, смятам, че "Железният светилник" е театрално събитие. От години родната публика не е гледала толкова стойностно, хубаво, наше си представление. Хората го приемат изключително сърдечно, стават на крака накрая. Салонът е пълен, билетите се изкупуват месец предварително.

- Дано, защото пак във вашия театър неотдавна се появи и друга хубава българска пиеса с добри актьори, със силна режисура, но животът й на сцена не трая дълго.

- Някои представления за нас са много хубави, но са прекалено сложно направени и трудно достигат до обикновения зрител, който не е обгърнат от литература, театър и прочие културни пластове. Подобни спектакли се посещават от ценители, но това са първите десет представления. И дотук. Но е валидно и обратното - на спектакли, които са долнопробна халтура, салоните са пълни.

- Как си го обясняваш?

- Хората виждат някой актьор по телевизията, харесва им и искат да го гледат на живо, независимо в какво участва. Но съм сигурна в едно - когато нещо е истинско и публиката усети, че актьорите от сцената не я лъжат, няма начин да не ги оцени, дори самата пиеса да не блести с гениалност. Друга причина да не се получи някое представление е, ако всеки играе за себе си, защото нашата професия е отборна, тук не може да си "сам юнак на коня".

- "Пребори" Катерина, задава ли се нова роля?

- Преди участвах в 11 заглавия, почти всяка вечер, но сега с дъщеря ми не мога да си го позволя. В момента София ми е най-важна.

- За ролята си във филма на Людмил Тодоров "Шивачки", който е май първата лястовичка в новото ни кино, те номинираха за главна женска роля. Нали не си се отказала да снимаш?

- В никакъв случай. След "Шивачки" ме поканиха да участвам в един от първите тв сериали, но отказах, защото сценарият не ми хареса.

- "Забранена любов" ли?

- Предпочитам да не уточнявам. По принцип не съм човек, дето на всяка цена иска да се показва на екран. Телевизията дава изключителна популярност, отваря страшно много врати, но не искам да плюя на постигнатото до момента. То може да не е много, но съм го постигнала сама, пък и смятам, че съм участвала само в стойностни неща. Разбира се, не се чувствам застрахована от издънки в бъдеще, човек не може да предвиди всичко.

- Впоследствие не са ли те канили на кастинги?

- Не. По кастинги, общо взето, викат едни и същи хора. Вкъщи почти не гледаме телевизия - имам чувството, че като си отворя консервена кутия, оттам ще изскочат същите лица. Те снимат сериали, водят предавания, правят реклами, навсякъде са. Човек трябва да си знае мярата, да не бъде лаком. Но казвайки сега това, автоматично си давам сметка, че не бива да говоря така, защото живеем в трудни времена и хората прибягват до какви ли не начини да си изхранват семействата.

- В новите тв продукции като че стана модерно да се ангажират непрофесионалисти. В същото време млади твои колеги се оплакват, че няма работа за тях. Към 40 души годишно завършват НАТФИЗ, нали?

- Да. Има прекрасни и изключително талантливи момичета, на които обаче не се дава шанс. Съществуването на НАТФИЗ се обезсмисли, по-добре да го затворят. Стана си направо техникум. Какво излиза напоследък? - няма значение певица ли е, манекенка ли, всеки може да снима. Защо тогава човек да си губи четири години от живота да следва в академия?

- И теб зрителят те гледа в ролята на водеща на риалити шоу. За снимките на "Фермер търси жена" по Нова тв пропътува хиляди километри буквално с бебе на ръце. Таткото на София нямаше ли възражения?

- Напротив, Иван беше причината да се реша. Когато разговарях за пръв път с екипа, се съгласих при условие, че тръгна с детето, защото то нямаше 6 месеца. След това обаче се изплаших и отказах. И тогава Иван ме насърчи, че ще се справя. В първия снимачен ден с бебето се озовахме на една нива, при 40 градуса, а наоколо - към стотина крави. За 12 дни изминахме 2500 км, по 300-400 на ден. Детето си мислеше, че колата му е къщата, и смяташе, че кравите са деца. После, като се прибрахме в града, трябваше да я социализирам, да й покажа кое е трамвай, кое са истински деца. Но не съжалявам за нищо, пък и отдавна ми се занимаваше с телевизия. Преди това и двамата с Иван са ни канили да участваме в риалити формати, но както той казва, не съм панаирджийска мечка. Докато "Фермер търси жена" ме спечели с това, че не е стандартно предаване в студио, с аутокю, с водещ, който седи и си чете текста. Хареса ми, че имам пълна свобода, че обикалям различни места, докосвам се до интересни хора.

- Случка, която винаги ще помниш?

- Село Джулюница. Изумих се, че хората не си заключват вратите на къщите - всичко зее отворено като едно време. Спомних си, че и аз така съм израснала. Вратата на апартамента ни не се заключваше, направо влизаш; ако майка днес не е сготвила, ще ядем у съседката. А сега се возим заедно в един асансьор, без едно "добър ден" да си кажем. В Джулюница изпитах носталгия, но и ми стана болно, като си помислих, че нашите деца никога няма да разберат какво пропускат от живота.

- Хората те знаят като много земен човек - прави се например уборка на полянката до еди-кой си манастир и ти си там. Има ли в момента кауза, зад която би застанала?

- Да, премахването на уличните кучета в София. Да вземат да дойдат тези с предизборните обещания на бул. "Мадрид" и "Черковна" - макар че тази напаст е навсякъде - и да видят за какво става дума. Пред блока ни има глутница от около 17 кучета, страх ме е да изляза сама с детето. Ще направя всичко възможно дъщеря ми да не живее в такава държава, а не като мене, дето от 28 години слушам как нещата ще се оправят. Напоследък страшно съжалявам, че не се махнах оттук, когато можех.

- Споделяш по друг повод, че си патиш заради откровеността. И в театъра ли?

- Казваш ли, каквото мислиш, ставаш неудобен и гледат да те избутат. Най-прост пример: режисьор ме пита дали ми харесва постановката му. Аз не мога да лъжа, метнала съм се на майка, и директно си казвам. Как мислиш, дали впоследствие ме кани да играя в някое друго негово представление? Обиждат се, не приемат нехаресването. Защо? И въпреки че е много трудно да се отстояват принципи, ще уча и дъщеря си да казва истината.