Повечето хора си мислят, че тазгодишните президентски избори в САЩ са важни предимно от гледна точка на вътрешната политика и по-малко ще засегнат външната политика. Това не е вярно. Всъщност изборите ще са референдум за това дали Америка иска да стане почетен член на Европейския съюз.

Клонящите към Републиканската партия разбират това - една от любимите теми в изказванията на фаворита на републиканците Мит Ромни е предупреждение срещу модела на "европейската социална демокрация". Проблемът на Ромни е, че представя един друг европейски специалитет - безстрастния технократ, постидеологически тип, без душа, воден в решенията си само от информация. Клонящите към републиканците избиратели разбират добре и това.

Мнозина вляво на политическия спектър също



схващат американската политика като референдум за Европа



и до неотдавна те, малко или много, бяха готови да го признаят. Ето няколко примера:

• "Европа е икономически успех и този успех сочи, че социалната демокрация работи."

-Пол Кругман, 10 януари 2010 г.

• "Европейската мечта, която подчертава колективната отговорност и глобалното съзнание...е най-добрата мечта на човечеството за по-добро бъдеще."

-Джеръми Рифкин, "Европейската мечта", 2004 г.

• "Ако бяхме взели Европа за пътеводител, щяхме да се справим по-добре с капитализма."

-Томас Гойгън, "Дали сме родени на грешен континент?" 2010 г.

Тези възгледи днес вече са малко смущаващи от интелектуална гледна точка. Това обаче не променя основните теми в предстоящия дебат на Барак Обама със съперника му за изборите, който и да е той.

Контурите на този дебат са добре известни. Трябва ли правителството да е двигател на растежа на трудовата заетост? Има ли смисъл правителството да инвестира в определени индустрии или технологии? Може ли правителството да ни задължава да правим определен индивидуален икономически избор в името на социалното добро?



Трябва ли богатите да плащат все по-голям дял от общото данъчно бреме?



Дали по-високите такси са най-добрият начин за покриване на бюджетния дефицит? Ефективна ли е като цяло финансовата регулация? Положително ли е въздействието на профсъюзите върху заетостта? Трябва ли загрижеността за околната среда да надделява над икономическия интерес? Дали търсенето на консенсус е идеалното поведение в международен план?

На всички тези въпроси Обама досега е отговарял с "да". Държавните субсидии за соларните панели на "Солиндра" и електромобилите на "Фискър", нарастващият брой държавни служители, непрестанните словесни атаки срещу "Уолстрийт", федералният дълг, който надминава 100% от БВП, "балансираният подход" към намаляването на дефицита, уважението към ООН. Това е президентството на Обама. По същия начин Европа се превърна в това, което е днес.

Някои от най-честите обяснения за кризата в Европа са направо алхимични. Финансови магьосници успяха да свият европейската икономика. Заразата се разпространи. Финансовите пожари не могат да се потушават едновременно. Инвеститорите се надпреварват към изхода от европейския пазар.

Смесването на метафори пречи да осъзнаем несъстоятелността на такъв анализ. Истината е, че случилото се в Гърция (и американската финансова криза преди това) просто подпали вече отдавна изсъхналите дърва. Безкомпромисните профсъюзи посветиха десетилетни усилия, за да прогонят европейската индустрия и работна ръка в чужбина. Данъчните ставки, сравними с конфискация, насърчиха укриването на данъци, бягството на капитали и емиграцията на най-добрите. Правилата на труд намалиха производителността и обезсърчиха работодателите да наемат хора. Националните бюджети бяха разтеглени до скъсване от нереални пенсионни обещания и нарастващата цена на всичко, което социалната държава предлага уж безплатно - като здравеопазване и образование.

Но най-лошото е, че европейският модел



генерира самонавиващата се комбинация от предразсъдъци и интереси,



която е почти невъзможно да бъде разтурена. Настроенията срещу "дивия англосаксонски неолиберализъм" ограничават политическите варианти за структурна икономическа реформа; рутинните стачки, раздутият държавен щат (38% от белгийците работят за държавата - само бог знае какво точно правят) и всички други бенефициенти на държавното широкопръстие елиминират всяка надежда. Европейската криза не е само фискална и валутна. Тя е и криза на възгледи и на характер.

Дали републиканците, които вече гласуват на първични избори за свой кандидат-президент, знаят всичко това? Подозирам, че го знаят. Случващото се в Европа е повече от икономическа криза, то е разпад на начина, по който изглеждаше света повече от век. За европейците това вероятно ще означава десетилетие на икономически несгоди и политически риск. За американците то е пронизителен сигнал, който идва от първата линия на системата за ранно предупреждение.

Би било абсурдно да се каже, че американците няма какво да научат от останалия свят, включително и от Европа. Но понякога най-ценните уроци са неприятните. Макар да нямаше точно това предвид, Обама с право сравни администрацията си с тази на Франклин Делано Рузвелт и Линдън Джонсън - също като тях той успява да придвижи САЩ доста напред към модела на социална демокрация, на която така се възхищава. Но за разлика от предшествениците си той има живо доказателство за това докъде води социалната демокрация. Така че какво е неговото извинение?