Президентството е най-младата държавна институция в България. На фона на хилядолетната история на страната някакви си 20-ина години са просто частица от секундата. Въпреки ограничените си правомощия държавният глава често е бил водещ фактор, който е определял процесите в българската политика. И никога не е било без значение кой политик и коя партия командва парада на "Дондуков" 2. Ето защо начинът, по който президентите идват и си отиват, особено ако са от различни партии, е показателен за тукашното равнище на цивилизованост - една дума, към която българското общество винаги е имало голяма слабост.



Началото беше трудно



Първото приемане и предаване на президентска власт бе на 22 януари 1997 г. - точно по средата на периода 10 януари - 4 февруари 1997 г., който си остава най-драматичният в 22-годишния ни преход. Тогава студената зима бе "подгрята" от нажежени политически противоречия. Протестите срещу правителството на Жан Виденов и БСП бушуваха в центъра на София. СДС се носеше на върха на вълната и постът държавен глава де факто се предаваше от един син лидер на друг - Жельо Желев сдаде, а Петър Стоянов прие. В този ден нямаше нищо празнично, и то не само заради това, че доларът бе стигнал 3000 лв., а по магазините нямаше хляб. Въпреки че Желев бе създател и пръв лидер на СДС, един от малкото истински дисиденти по времето на комунизма, той напусна "Дондуков" 2 недолюбван от своите. На сметката му вече бяха записани един сериозен компромис с БСП, благодарение на който стана първият български президент, но избран от Великото народно събрание, в което бившите комунисти имаха мнозинство. Легендарните "Боянски ливади" пък на практика доведоха до падането на правителството на Филип Димитров.

Затова огромната тълпа, събрала се да приветства новия президент, се направи, че не забелязва стария. Жельо Желев излезе от "Дондуков" 2 не през парадния, а през един от служебните входове, с ръце в джобовете, като най-обикновен минувач. В същото време Стоянов, който към този момент представляваше единствената легитимна власт в държавата, приемаше овациите на множеството.

Още по-драматично пък бе приемането и предаването на властта между Стоянов и Георги Първанов на 22 януари 2002 г. Привържениците на СДС преглътнаха доста трудно загубата на президентския пост, за който



дотогава партията беше абонирана



Само няколко месеца преди това СДС беше пометено от НДСВ и на парламентарните избори и със загубата на вота за държавен глава загуби всичко. Тогава сини активисти направиха нещо недопустимо за хора, които се представят за демократи. На парадния вход на президентството те посрещнаха Първанов с мощни освирквания и възгласи "Върви си". Както е известно, гласът на народа има по-голяма тежест от мъката на която и да е партия по загубата на властта. На излизане Петър Стоянов бе бурно аплодиран и дори в негова чест бе устроен импровизиран митинг. Въпреки видимото си вълнение той успя да запази хладнокръвие и достойнство и се постара да поуталожи насъбралото се напрежение. Обърна се към хората с думите, че аплодисментите, които получава на излизане от президентството, са по-важни от тези, които е събрал на влизане. "Довиждане, до по-добри времена", сбогува се Стоянов. Тези по-добри времена за СДС така и не дойдоха.

На 22 януари 2007 г. приемане и предаване на президентската власт нямаше, тъй като Първанов бе преизбран няколко месеца по-рано. Това обаче се случи, без той реално да има истинска конкуренция, което наведе на сериозни съмнения, че българските политици не взимат на сериозно поста. Сините издигнаха Неделчо Беронов, който имаше преимущества и щеше да бъде подходящ за президент, ако беше 20-ина години по-млад и кампанията му беше започнала достатъчно рано, за да добие някаква популярност. На Беронов не помогна дори фактът, че той бе единственият кандидат, с когото Първанов се съгласи на дебат. Това бе опит да му помогне, припознавайки го за основен опонент. На втория тур срещу Първанов се изправи Волен Сидеров. Това принуди дори



сини избиратели да подкрепят бившия лидер на БСП,



което все пак бе проява на цивилизованост, не особено характерна по нашите ширини.

Приемането и предаването на президентската власт в неделя беше достойно за страна - членка на ЕС. Като изключим, че телевизиите пресилиха смисъла и значението на церемонията.

На нея присъстваха агитки и на БСП, и на ГЕРБ, но единствените развети знамена бяха българските. Нямаше напрежение, въпреки че самият президентски вот беше доста оспорван. А най-коментираната тема беше отсъствието на г-жа Плевнелиева и леко непохватното поведение на Росен Плевнелиев. Той обаче тепърва ще трябва да се учи на церемониал. Отсъстваха и сините лидери. Но те още дълго ще отсъстват и от властта.

България е парламентарна република. Но в най-висшия държавен орган идването на ново управляващо мнозинство винаги е съпроводено с показна илюстрация на балкански политически нрави. А това няма как да не даде отражение и върху смяната на властта в МС. Президентската институция все повече се превръща в парадната витрина на българската демокрация, където дори домораслите ни политици се стараят да надскочат местните нрави. Какво пък - може да се пренесе и в другите институции.