--визитка--
Белла Цонева-Динкова е родена в Стара Загора. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". От 1971 до 1997 г. играе в театър "София". Има повече от 60 театрални роли и над 30 в киното. Участва във филмите "Тримата от запаса", "Осмият", "Последната дума", "Нона", "Нощем по покривите" и др. Била е директор на Кюстендилския драматичен театър и директор на Българския културен институт в Москва. Автор е на книгите "Било е" и биографичния роман "На изток от Иван", посветен на съпруга й - големия български поет Иван Динков, който почина през 2005 г.

- Г-жо Цонева, след като напуснахте сцената, продължавате ли да ходите на театър - вече като зрител?
- Много рядко. Макар да мисля, че театърът ни, тази малобройна гилдия, днес се връща в доброто си време - и като самочувствие, и като поведение. Има млади и амбициозни актьори, въпреки че са твърде пролетаризирани. Т.е. социалният момент е мъчителен за тях и им влияе. Не знаят дали ще са в трупата, нямат яснота за ангажиментите си. Опитват се да компенсират тази липса на сигурност с телевизията, но тя пък ощетява таланта им. Да, екранът дава популярност, но експлоатира вече готови, наиграни средства. Моята теза е, че българският театър периодично се връща към времето на "Многострадална Геновева" - така е орисан. Има периоди на европейско ниво като режисьорски и актьорски поколения, а после настъпва някакъв срив. Страхотен подем през 50-те, 60-те години, особено под покрива на Народния театър; после бум на сцената на Военния театър; на Сатиричния, след това - в театър "София", в който играх повече от 20 години... Моята актьорска съдба беше щастлива, работих с най-добрите - и в театъра, и в киното. После дойде промяната, 10 ноември. Пошлотията заля всички театри... Изстрадах нелепите директорствания на този и онзи, политическите поръчки, субективния диктат, с който един или друг се доказваше като управленец. Боли ме само за хора като Катето Паскалева, защото зная колко мъчително трудно беше за нея през последните години, преди да си отиде. После, след като напуснах театър "София", разбрах, че така нелепо е бил освободен и Антон Горчев, който също почина. Правят се неща, които са античовешки, трупат се грехове, но ние като народ трупаме грехове в много посоки...
- Наскоро излезе изследването "Инкриминираният Иван Динков" от Пламен Дойнов, което хвърля светлина върху гоненията срещу него заради две проблемни книги. Какъв спомен пазите за случилото се?

-

Третата стихосбирка на Иван "На юг от живота" е отпечатана през 1967 г. и веднага след това претопена, без въобще да стигне до книжарниците. В продължение на 10 години не публикува и ред, името му е заличено, изтрито, няма такъв автор. Тогава още съм била студентка и не съм го познавала. От тази книга е запазен един-единствен екземпляр, който съпругът ми пазеше и от време на време нанасяше корекции по него. Някои стихове преработи, други - остави непокътнати. Вторият случай, който преобърна съдбата на съпруга ми, а и моята, защото по това време се срещнахме, е свързан с романа (той така го наричаше) "Хляб от трохи", публикуван през 1970 г. в сп. "Септември". Отново - неприемлив, неразбран, неоразмерен от соцаршина. Следват обследвания, наказания в редакцията на "Септември", задето е допуснала излизането на текста, и т.н. Естествено, отново вето върху автора, отново обругаване. Удивителното е, че обвиненията бяха най-вече в антибългарско писане. Сочеха го с пръст, че хули народа си. Другата претенция беше към жанра - от страна на хора, които като пишещи би трябвало, а се оказва, че понятие си нямат от жанр. Днес на всеки читател е пределно ясно, че романът е чист вид гротеска и ако тогава тя е била приета като норма, предполагам, че е можело да породи друг тип българска литература, друг маниер на писане. Гротеската не е "хула", тя е вглеждане, болезнена резигнация от племенните черти на българина, които дори и днес, след всички бедствия, които ни спохождат, все не успяват да ни направят народ, все оставаме население. Кога се проявяваме като народ, имаме ли памет, имаме ли усещане за едрина, за ценност, за цел - това занимаваше Иван чак до последните години от живота му. Цитирам една негова фраза: "Дори добитъкът спира пред пропаст, ние като народ - не". Ето това мислене и писане му е било присъщо и на 30 и няколко години, а вече на 60 и няколко то беше много по-черно, по-дълбинно, осъзнато и горчиво - и в стих, и в проза.

- Предполагам, че след промените е имало желаещи да калесат Иван Динков за дисидент.
- О, разбира се. Но самият той казваше: "Времена различни, небеса едни и същи". И категорично не желаеше да се обсъждат проблемите с двете му обругани и унищожени книги. Защото, убедена съм, неговата мярка не беше да прави биография от някакъв случай. За него по-важно беше да остави слово, което не подлежи на ерозия. И ето че седем години след смъртта му словото му е живо. Оказа се, че Иван е единственият автор, който е писал "въпреки" системата, интегриран в системата, но въпреки нея. За друго ме боли. Някои хора, дарени с дълголетие, продължават да пускат на българския книжен пазар нови и нови варианти на свои биографии. Същевременно от архивите, които, слава Богу, не горят, излизат неща, които са недостойни не само за пишещ човек, а и за човешко говорене. Когато малко преди смъртта на Иван излезе мемоарната му книга "Време под линия", няколко души дойдоха при мен и казаха: "Той можеше да убие този, този и този само с една дума". Но Иван Динков не каза лоша дума за никого и продължи да бъде милостив към хората, които реално са го предали на заколение. Аз също няма да назова никого, иначе бих осквернила паметта му, но ме боли, че някои от тези сега излезли от архивите изказвания той не ги знаеше. А може би е по-добре. Той натрупа достатъчно болка.
- Той как прие смяната на режимите?
- Не мога да кажа еднозначно. Беше абсолютно скептичен не даже към системата, а към живеенето ни. Скоро след промените беше избран в председателството на БСП. И той, и аз, въпреки многото си резерви, които сме имали, продължихме да защитаваме позициите си до края. Убежденията ни бяха леви и си останаха такива. А малкият ни кръг от познанства се състоеше именно от хората, които създаваха СДС - Блага, Йордан Василев, Желю. Но нито той, нито аз пожелахме да се включим в тези нови, ентусиазирани начинания, макар да запазихме в чисто личен план приятелството си с всички от обкръжението ни. Стефан Данаилов и още неколцина тръгнахме по митингите на БСП, когато всички избягаха. А Иван не можеше да се прибере вкъщи от събрания, съвети, беше времето на подпалването на Партийния дом, на палатковия лагер. Понякога ходеше между палаткуващите и ги будалкаше: "Сега защо протестираш, като и ти си бил номенклатура, а ти пък си бил ползвател на еди какво си, за какво са тия циркове..." Не, той не се поддаде на еуфорията, тя не можеше да го излъже.
- Боите ли се от библиотечна прах върху книгите на Иван Динков?
- Иван Динков е от авторите, които читателят сам трябва да открие. Ако не го направи, значи самият той няма достатъчно обем и достатъчно стойност. Значи също така (това, което го казах за българския театър, важи и за българската литература) - че се връщаме към "Горски пътник". Към някакъв примитивен, неразбираем, патрав български език, въпреки огромната фигура на Раковски. Но все по-често си задавам въпроса имаме ли въобще някакъв културен пласт, където определени неща да са святи, аксиоматични. Младите хора дори Ботев не могат да цитират точно. Будалкат се с "Мила ми Венето". А "Мила ми Венето" е светиня, която не бива да се докосва. Тя не може да се превърне в "Мила ми Венетке" и в скеч. Не, не се заблуждавам, че сега е така, а преди е било иначе. Така е сега, така е било и винаги ще бъде така. Единици ще са онези, които ще търсят стойностното, и единици от тях ще го намират. И в това има някаква утеха, макар и горчива.