"Ура! Най-после и онемях" е ръкопис на талантливия ни режисьор Рангел Вълчанов, написан в заника на годините му, след претърпяна тежка операция от рак, лишила го от ларинкс. Текстът е нещо като артистичен галоп-равносметка през живота му; пълен със спомени от младостта, с уникални признания и рецепти от кухнята на кинотворчеството му, с горчиви и весели опити за философски обобщения.

Смятам ръкописа за ценен, дори безценен художествен документ за нашата култура, съчинен в характерния за Рангел Вълчанов стил, съчетаващ метежност, страст към парадокса, безмилостен скепсис към всякакви кумири и авторитети, написан с обсебваща вниманието напористост.

Текстът като цяло е още един неудържим Рангел, какъвто го знаем - провокативен, осъзнато-себичен, по детски възторжен, неуморно-язвителен...И какъвто го знаем по-слабо - вдигнал мъдро глава към небето, но неизневеряващ и за секунда на най-важното в себе си - изпитателната шопска жизненост, можеща да премери всичко - дори лачените опинци на гения.



Бойко Ламбовски



* * *

Годината беше 1960. Лятото, а мястото Слънчев бряг. Днес предстоеше трети снимачен ден на филма "Слънцето и сянката". Налага се да призная, че още от първия си филм до последния винаги ме тресеше една и съща треска , тихият ужас от бъдещия филм беше като неизвестно животно, което ме дебне, за да ме разкъса. Нощите изчезваха и само клепките ми трептяха от страх и надежда, дано в тия полубудни сънища се родят точните образи на бъдещия филм. Положението беше особено тревожно в първите снимачни дни, когато освен че не бях сигурен в своите решения, но и за да не ме хванат на тясно хората от екипа, от страх, разигравах какви ли не комедии, за да замаскирам дереджето си. Само бате Димо (операторът Димо Коларов, б.р.) ми знаеше хала и се правеше на луд, разсейваше се, за да ме спаси. Обаче слабостта ми беше по-силна. Тук на Слънчев бряг почти се бях предал и вече трети ден избягвах обедната почивка, не отивах в ресторанта да обядвам, а оставах на снимачната площадка, дано намеря правилното решение за следващите кадри близо до морския бряг. Докато прехвърлях варианти къде да поставя камерата, съвсем като шизофреник едновременно разигравах тъпи смехории, и то пред непознати плажуващи тела.

Едно от телата беше на балерина, и то с криви крачета. На всичко отгоре рускиня. Не знаех, а по-късно пак не знаех как е попаднала в България, но за това пък смело говореше един невероятен българо-руски. Именуваше се Таничка с рядко будалявото умение да се смее като последен дебил на всичко, даже и на тъпите ми вицове. Това си беше някаква природна, руска обремененост. Но Таничка ми даваше смелост да отглеждам и храня самочувствието си, че имам страхотен талант, диво чувство за хумор, че съм неповторимо забавен и много, много, много.... интелигентен. Какво да се прави, суета! Бях признателен и благодарен на Таничка, че ми помогна да се взема в ръце преди снимки и най-важното, че в този ден Таничка ме запозна с Кети Фоти. Официалното име на Кети беше Констанца Фоти, по народност румънка и като такава беше свободолюбка, и то не само в областта на сексуалното, но и на общочовешкото.

"Виж какво, кафяво човече".Това бяха нейните първи снизходителни нежности. Така се държеше с мене, гальовна и облагородена от дългогодишните ласки с кого ли не. От нашенски сумтящи простаци до чуждоезични готини елементи с дипломатически паспорти. Не знаех дали да се обиждам на тая благосклонност и дали нейното християнство заедно с внезапната лошотия на безверието са я научили да бъде грешница, и дали нейният Господ й е прощавал. А тя от благодарност ходеше с бяла якичка, блестяща от чистота, готова в очакване на момента, в който ще се наложи да бъде пожелана. Аз бях един от пожеланите и омотан в любовните й мрежи. След дива любовна нощ гонихме една диня в морската вода и така посрещнахме изгрева на слънцето. Тогава съвсем неочаквано на брега спряха два сини камиона ЗИЛ - прочутите съветски сделани камиони - единият пълен с жени, а другият с мъже. Незнайно откъде и за колко време тези селяни бяха дошли за морския изгрев. Слязоха мълчаливо от камионите. Жените вдигнаха срамежливо селските си рокли малко над коленете, мъжете навиха крачоли. Бавно нагазиха в тихите води на Черно море и съвсем неочаквано запяха "Горо ле, горо зелена!" Слънцето вече излизаше от водата , трептеше там на водния хоризонт - червено, голямо! Мъжете и жените изпяха песента си кротко, с някакво преклонение и благодарност към тая "Горо ле, горо зелена". Качиха се на камионите и изчезнаха зад луксозните хотели. Отидоха си може би там на полето или при тяхната гора зелена. Гледах след тях, докато изчезнаха, объркан, но радостен, че моите селяни си нямат песни за морето и нямат песен за атомната война, но не се срамуват, че ги нямат, а са горди и спокойни, че си имат своята "Горо ле, горо зелена".

Докато немеех пред тази невероятна картина, Кети Фоти нещо ми говореше, но аз не чувах. Бях онемял от радост, но и от вина, че съм изневерил на моите стрини, лели... на мама...на моето село, на полето и гората.

Тази сутрин изпаднах в униние и объркан се питах: "Защо снимам този филм? Какво общо имам аз със Слънцето и Сянката, с борбата за мир, с борбата срещу атомната война? Какво ме интересуват модните настроения, демонстрирани в последно време във филма на Ален Рене, "Хирошима, моя любов". Бях готов да се откажа от филма, но беше вече късно след направените финансови разходи. Всъщност чак сега мога да кажа, че моето чувство за вина от онази сутрин на морето не ме напусна, докато не направих "Лачените обувки на незнайния воин"

Да, дааа!

Но, Кети Фоти беше в момента моята "Горо ле, горо зелена", независимо че беше таен агент(не знам към кои си служби) и доколко тя беше убеден родолюбец, доколко обичаше комунизма и родната си Румъния. Всичко това го научих, но беше късно, бях вече влюбен и даже бях безразличен към нейната сексуална еманципираност. В любовта ми вероятно имаше някакъв комплекс за малоценност, че ето виждате ли и аз вече съм някой си(!), не съм от втората редица, а съм в първата рамо до рамо с нейните важни началници, богатите любовници с коли и дипломатически паспорти. А истината е, че се заблуждавах, бях оглушал за всичко останало, но не и за ... "ти, мое кафяво човече..."

Тя беше румънка с кубинска красота, еманципирана и с бяла якичка. Освен че официално беше управителка на престижния хотел "Чайка", до самия морски бряг и пристана за лодки, тя основно работеше в службите - ония специалните, а основните й гости бяха важни персони с пагони (и български, и не български), но предимно луксозни пътници в луксозни коли с чуждоземни знаменца. Неслучайно Кети Фоти говореше пет езика! Беше ги научила между другото, по време на особените безгрижни служебни контакти с представителите на по-отгледаните вражески държави. И аз наравно с тях бях един от представителите на моята най-...по-отгледана приятелска държава, а чрез Кети открих прелестта на чуждите езици.

Като стана дума за чуждите езици, спомних си за една моя друга Кети Фоти - Силвана Пампанини. Тя се появи по времето на неореализма в Италия. Не беше кой знае каква актриса и тя си го знаеше много добре, но още по-добре знаеше величието на гърдите си. Това бяха гърди-чудо, които напираха да скъсат и пуловери, и фланелки. С много труд едва се побираха в трикотажната индустрия, а за разлика от нашите силиконови дропли тя беше истинска огнедишаща стихия. Кино и еротични списания бяха претъпкани със Силвана Пампанини - от първа до последна страница стърчаха само нейните гърди-страшилища. Нейната фигура беше разположена от фотографите пред всичко, където ви дойде наум - все тя , все тя - пред водопади, вулкани, Ниагара, Виктория, Нил, Червено море, Вeзувий и още, и още... На една от тези фотографии имаше поляна, а зад нея огромно стадо крави - Силвана Пампанини пред самото стадо. Тази снимка бях окачил над леглото си, като ергенски материал преди да заспя. Мама гледаше снимката, дълго време си траеше, но по едно време ми рече загрижена : "Виждам, сине, че си я харесваш тая, ама не трябва да се жениш за нея, защото тия крави няма къде да ги пасеме".Точните й думи бяха : "Майкьо, къде че ги пасеме тия крави, като немаме толкова ливади за них"!

Та, седяха Кети Фоти и мама на пристана срещу хотела и напоително разговаряха. Диалог между Кети Фоти и мама! Красота! В техните разговори и двете се опитваха да научат кой на какво се радва и от какво се мъчи. Какво можаха, това разбраха. Понякога не си разбираха думите, но ги усещаха и се смееха от радост. Като че ли мама повече не разбираше, но се превиваше от смях и щастие, че може да си говори с такава хубава жена. Всичко, което изговаряше Кети, за мама беше от хубаво по-хубаво. И хванати под ръка джапаха боси в топлата морска вода, за да радват босите си крака в тази необичайна морска разходка. Мама разказваше с грейнали очи и водеше за ръка Кети Фоти на обиколка в своя селски свят... Как баща й Сандо от Казичене я е продал на Вълчо от Кривина, бащата на мъжа й Петър, за петнадесет декара имот и как била тогава вече стара мома на 24 години, забравена на полето, та тогава за първи път видяла баща ми като мъж, де... и когато с него за първи път, де... и мама засрамена слага ръка на устата си и се смее щастлива и после казва всичко, което знае .... за прасето и пак смях, а заедно с нея и Кети се смее, радва се и съжалява , че толкова късно разбира, че има на тая земя такива хора като мама и някои други работи... а мама вече хвърчи и скача като пиле... и когато на нивата, дето по тъмно, като вадили картофите още... през една нощ с биволите тръгнали на пазар в София да карат картофите... смях... и чула през нощта една песен.... И че не може да пее, а пък Рангел... стрина му Гюра, коя не е от нашио род , а е от Мачковите, от оня край на селото, и она пее, она много убаво пее. Ама като пее, она си затваря очите. Пее със затворени очи...мях. И после мама й казва, че не е могла да учи, защото трябвало да живее с животните на полето. И сега не може да чете, ама вярва в Бог и най-много в света Богородица... и един път видяла Богородицата зад един храст от шипки, затичала се да я види отблизо, защото Богородица била с бяла рокля "Също като твоята, Кети, също като твоята рокля". Добре, ама като стигнала до шипките, света Богородица се скрила и потънала сякаш "у дън земя", отново смях, а Кети Фоти заплесната от нейния разказва само гледа със завист... и после Петър, мъжът й, написал писмо от войната... от Унгария, само че го написал друг негов другар войник ... "защото Петър и он като мене не знае буквите, не може да чети".

Компанията на Кети Фоти и мама беше странна за чуждите очи и особено за тези, които знаеха някой завързани работи около нейната бяла якичка и колите с чужди знаменца и естествено, завистта, че не могат като нея да си разиграват коня, и ето ги лошите думи, които заслужено и незаслужено тя получаваше за било и не било...

Когато времето свърши и мама трябваше да се връща обратно на село, ми каза: "Майкьо, всички ми викат, че Кети Фоти била развалена. Била курва. Може да е курва, ма она не е лош човек, она е добър човек, от мен да го знаеш и е убаво да се ожениш за нея".

Когато мама си тръгна, аз бях на снимки и Кети Фоти я изпратила до автобуса. Мама се смеела, а Кети се разплакала при тяхната раздяла. Това ми го каза нейната приятелка Таничка - оная кривокраката руска балерина.

Когато Таничка и Кети се прибрали в хотела, Кети разказала на Таничка как двете с мама се разхождали и... за нейните разкази, за народни песни, за жътва, слънчогледи и колко е хубаво полето, когато напролет... и когато земята казвала на мама "ела да ме работиш, ела да ме работиш..." и после как мама си свалила златните обици - пендари, сложила ги в ръцете на Кети ..." това е за тебе, защото си убава и добра".

Този подарък Кети отказала да вземе... "Защото Таничка от тази жена разбрах, че любовта с нищо не може да се купи, дорогая. Може да съм всякаква, но не съм просяк! Понимаешь! Ду ю ъндърстенд, Таничка!"

Забравих да кажа, че мама вече беше ми разказала за обиците и че го е направила, за да разбере Кети Фоти, че не вярва на лошите хора, дето я наричали курва. С мама се разбрали, че аз трябва да се оженя за нея и тогава двете умрели от смях... и Кети отказала подарените обици и ги окачила обратно на ушите й.

Да припомня, че тази история стана 1960 г. в Слънчев бряг и тогава снимах "Слънцето и сянката". Един филм със седем международни награди, една от които беше наградата "Кенеди" в Лос Аламос. И макар че филмът не получи българската "Златна роза", аз получих щастието да ми се роди идеята за "Лачените обувки на незнайния войн" и да познавам Кети Фоти.

Историята на мама с Кети Фоти, прасетата и златните обици и пропадналата идея да вдигна сватба с Кети останаха мечта и ето това беше другият мой несъздаден филм. В този неосъществен филм щях да направя сцена, в която мама и Кети ще седят на пристана срещу изгряващото слънце. Мама сваля своите пендари и ги подарява на Кети, като й казва : "Мъка ми е, че я не можем да пеем, затова най обичам кога някой пее. Ти пееш ли на румънски?" А тогава Кети с готовност ще запее детска румънска песен. А като свърши, ще опитам да поставя следния дикторски текст: Песните от детството ни преследват цял живот. Останалото умира в забравата. А защо е така?

Вместо отговор на тъмния фон преди надписа "КРАЙ" ще се чуе само смехът на мама.

Да, дааа!