Понякога историята, разказана отзад напред, има повече шансове, отколкото ако е изложена в своята хронология. Навярно защото една случка може да завърши всякак, понякога и съвсем безлично, докато, за да се разиграе въобще, в началото й все трябва да има някаква енергия. За това си има и други причини, всичките добре проучени от "технолозите" на прозата, но това, пак ще припомня, е само една петъчна колонка, а не семинар по творческо писане, каквито вече има в изобилие. Така и този сюжет, започнал някъде на ръба на Полярния кръг, а разиграл се кратко и претупано край морето и в едно от градчетата на Делиормана, "тече" някак обратно в паметта и винаги ме връща в изходната си точка.

В края на едно далечно лято във вестника заварих да ме чакат мъж и жена. Беше още сутрин, а редакциите отварят след обяд и бях отишъл само да си взема колата, защото вечерта се бяхме черпили и се бях прибрал с такси. Посетителите ми бяха дошли с нощен влак и възнамеряваха да ме чакат колкото се налага. Портиерът им бе намерил два стола, бе им дал новия брой на вестника и те го бяха вече прелистили. Тогава, по времето на "частните случаи", хора идваха от цялата страна, байчовците бяха навикнали и не любопитстваха. Не се изненадах и аз, докато не ми изпяха болката си...

Тези хора имаха дъщеря, студентка в Института по туризъм. Тя стажувала на "Златни пясъци" и там се харесала с един летовник. Руснак, както повечето туристи в края на сезона. Много бързо решили да се оженят, мъжът се откраднал за един ден от групата и прескочили до родителите, нещо като за сгледа. Дошли - каза жената - неочаквано, заварили я по анцуг. Поискал ръката на дъщеря им тържествено, заклел се, че ще бди над нея и ще я направи щастлива. Отговарял на въпроси, но родителите на момичето били така смаяни, че не се сещали какво да питат. Все пак разбрали, че е пилот на хеликоптер и че печели отлично. Между другото споменал, че се е виждал с мен, по-точно, че само мен познава в България. И сега хората дошли да научат нещо за кандидата, а най-вече - за онези места, по-които той смята да заведе детето им.



По онова време това бе финалът на случката



Както бе модерно през миналия век - отворен финал. Нито отказ, нито съгласие. Кандидатът си заминал, но звъни през ден - винаги в неудобно време, защото часовата разлика го обърква. Обажда се на родителите, а кога говори с изгората си, не е ясно. Тя е на работа край морето и само слабее от раздялата. Хората разчитат на времето, избягват решението, протакат. Така и сега: взели са карти за Банкя, ще спечелят още две седмици. И пътьом ще се допитат до мене...

Чекмеджето ми бе пълно с фотографии от Якутия - нямаше и година, откакто се бях върнал от там. Кучета и елени, грохнали стари дървета в тайгата, килнати настрани дървени къщи върху вечния лед, огромни самосвали в кратера на диамантения рудник, снажни сибирски стюардеси и ловци на катерици с хитро изтеглени очи. И много сняг, замръзнали реки и преспи по улиците. Хората разглеждаха снимките, подаваха си ги един на друг и лицата им се сковаваха. Гласовете им отслабваха до шепот. Разбрах, че съм прекалил - не трябваше да им "услужвам" с толкова нагледна информация. Онази земя ги уплаши, сви сърцата им. Пробвах да ги стопля с разкази за хората, мисля, че не стана. Годежът видимо се затягаше...



Много малко знаех за пилота



Той дойде в редакцията с две бутилки спирт. Приятели от Якутия ме бяха обучили на техниката за безопасно приемане на това убийствено питие и при случай ми изпращаха количества. Пътници за България не липсваха - онези територии бяха с особен режим: злато, диаманти, стратегически суровини, пък и все още немалко лагери по онова време, та ги пускаха в отпуск май единствено в България. Тъй като пък съветските курорти не стигаха и за върхушката. Сложното беше, че групите от Якутия летяха направо за морето, рядко кацаха в София. И ето сега се появи този Едуард, плещест тъмнорус мъж, и със сочен баритон ми предаде поздрави от алмазния город Мирный заедно с двете скъпоценни бутилки.

Отведох го в знаменитата "Видинска среща" на завоя на "Раковски", там в късния следобед компаниите се бяха вече изнесли, беше почти празно и можехме да се чуваме. На съседната маса пиеше неизменната си ментовка литературният критик Кръстьо Куюмджиев, също и с неизменната си приятелка. Дъвчехме мешаната скара, поливахме я с гъмза, но Едуард така се вторачи в зеленото питие, че накрая Кръстьо му поръча една. Нямахме за какво да говорим и гостенинът ми разказа как е дошъл в България...

За Осми март в диамантения град по традиция пристига самолет с карамфили. В града работят хиляди жени и се смята, че поне веднъж в годината имат право на китка. Самолетът се чака напрегнато и в предприятията и в рудниците се правят списъци - ръководствата, профорганизациите и по-пробивните кавалери се подсигуряват с букети. Но тази година самолетът бе изчезнал по пътя и градът бил в паника. Два дни го търсили от въздуха, Едуард също участвал - не го открили. В онези пространства разпадането на радиовръзката се случва подло и банално, един "Ил-14" може да се затрие от небето и никой никога да не го намери. На третия ден Едуард излетял по друга поръчка, свършили работа и на връщане решил за всеки случай да се навърти отново в района, където се предполагало, че се е загубил самолетът. Открил го, просто го открил. Пилотите се топлели край огъня, товарът, опакован като за Сибир, бил непокътнат. Натоварили, каквото могли, и се вдигнали. После други прибрали останалото - до последния карамфил. Празникът бил спасен...



Вестникът писал за Едуард и неговия екипаж



Прочули се. Момичетата от едно общежитие, затрогнати и благодарни за намерените цветя, им отделили от своите карти за почивка. Гласували на събрание и ги възнаградили. Така той получил ваканция, а аз - спирт.

Мисля, че в края на краищата страните се споразумяха: студентката да завърши, а пилотът, като му изтече договорът, да се върне в топлата част на Русия. Но раздялата е твърде силна анестезия и мисля, че този договор никога не беше ратифициран. Поне не съм научил. А и Северът е един магнит, за който човек залепва задълго...

Спомних си това сега, когато гледах как в пълния с продавачки на цветя снежен мартенски град множество мъже се връщат вкъщи с ръце в джобовете. (Сутринта радиото каза, че розата е стигнала десет лева. А карамфилът? В нашия случай карамфилът е интересен. Всичко започна от карамфилите.) Излиза, че даже цветята в тоя свят са зависими от бруталната и всесилна конюнктура. А ние с вас има още да учим онова, в което не искаме да повярваме: че красивото и дори героично начало може да бъде само на себе си край. По липса на по-добър...