--визитка----

Параскева Джукелова е родена през 1970 г. в Панагюрище. Завършва ВИТИЗ през 1992 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. Най-известните й роли са във филмите "Сезонът на канарчетата", "Изпепеляване", "Суламит", "Емигранти", "Време за жени". В края на годината предстои да излезе филмът "Три" също с нейно участие. Десетки са театралните й роли. В момента играе в постановката "Пет жени в еднакви рокли" на сцена "Сълза и смях" и в "Смъртта на търговския пътник" в Народния театър "Иван Вазов".

-----

- Г-жо Джукелова, тази многопрофилност на българските актьори, които виждаме и по телевизията, и в киното, и на театралната сцена, и като водещи на различни предавания и церемонии, не пречи ли да открият истинското си творческо амплоа?

- Актьорската професия предполага промяна, гъвкавост, добри рефлекси. Един добър актьор би могъл чудесно да се справи с всички тези ангажименти, въпрос на график и физическа издръжливост. Налага се. Не можем да си позволим лукса да играем само във филми или само на сцената. Кино се снима рядко, а пък със заплатата в театъра не можеш дори да оцелееш. Така че... да живее телевизията!

- При сегашната схема на еднакво заплащане в театъра въпреки различната ангажираност на актьорите не излиза ли, че в най-изгодна позиция са тези, които най-малко играят?

- Така излиза. По принцип, когато се подписва договор, за да влезеш в щата на даден театър, ти вече имаш един или два ангажимента там. Оттук нататък би трябвало ръководството на трупата да ти намира ангажименти, за да уплътни работното ти време. Според мен, ако се окаже, че няма интерес от страна на режисьорите към даден актьор, би било напълно логично да се приключат взаимоотношенията между работодателя и изпълнителя. Но у нас щатният договор е до известна степен вечен. Влезеш ли веднъж в един театър, може до пенсия да стоиш там, все ще ти намерят някакво "храстче", което да играеш. Друг е въпросът това удовлетворява ли те като актьор. Получава се така, че една и съща заплата едни я изкарват с 15 представления на месец, а други с две. Сега поне в общинските театри се въведе нова система на заплащане, според която всеки ангажимент носи на актьора определени точки, т.е. допълнителни пари. Така е по-стимулиращо и честно.

- Прави впечатление, че в повечето нови български филми участват едни и същи лица в едни и същи характерни роли. Защо така ви типизират режисьорите?

- Това е по-лесният път. Когато един актьор вече се е доказал като драматичен или като комедиен, по-удобно е да го използваш в това му качество. Киното като производство изисква много средства, те се набират трудно и никой не би рискувал да ги заложи, за да експериментира на снимачната площадка с това дали еди кой си ще се справи с ролята. Режисьорите предпочитат да вземат познат актьор, за когото са сигурни, че ще изпълни конкретната задача. Експерименти могат да си позволят младите режисьори - да грабнат цифров фотоапарат или просто телефона си и да опитват с малки проекти, в които ентусиазмът и идеята са преди всичко. В този смисъл театърът дава повече предизвикателства. Там имаш възможност да опитваш роли, съвсем различни от "натюрела" ти.

- Вас с какъв типаж най-често ви идентифицират режисьорите?

- В киното дълго време ме виждаха като жертва, като една добре страдаща жена, на която й се случват всякакви гадости, без да е виновна. Имах доста такива филми - някакви хора ме биеха, тормозеха, насилваха, измъчваха. Вече не ми е интересно да съм жертвата, искам да играя лоши жени, жени със собствени позиции, които държат здраво юздите на живота си. Затова съм безкрайно щастлива, че миналата година успях да убедя един режисьор да ми даде роля, която на пръв прочит не беше за мен. Явих се на кастинг за една от ролите във филма "Три" на Кирил Станков (той е завършил кинорежисура в Израел и това е дебютната му лента в България). Още докато четях сценария обаче, ми допадна страшно много друга героиня - една жена, която има проблеми с алкохола, която е изгубила смисъла на живота си, цинична, мъжкарана... Давах си сметка, че просто няма как да я играя аз - с моя вид на позитивна блондинка. Но помолих за проби. Бях готова на всичко - да отслабна, да се подстрижа, да си боядисам косата... След дълги колебания режисьорът ми се довери. Снимахме на морето и месец и половина аз бях Джу, която ходеше със сенки под очите и не виждаше красотата на света около себе си. Колко му трябва на един актьор: роля - предизвикателство!

- Пречи ли на актьорската игра лошата литературна основа, или е препъникамък само за режисьора?

- Естествено, че пречи - и в киното, и в театъра. Когато видиш едни непроизносими реплики, прекалено поетични или неправилно структурирани. А ако е чужда пиеса, може да е и лош превод... Понякога имаме повече работа върху текста, отколкото върху ролите, половината репетиционно време отива да направим текста поносим и произносим. В киното изключително важна е работата на диалогиста, а ние такива хора нямаме. Поне аз не познавам български диалогист. Сигурно някъде все пак се преподава как се пише диалог - стегнат, ясен, който да води нанякъде, а не героите да си говорят: "Времето навън е чудесно. Изми ли си зъбите? Сестра ми свири на флейта..." Липсата на толкова съществен кадър като диалогиста се усеща много ясно в телевизионните сериали. Виждаме едни говорещи глави, без думите им да бутат действието напред. Да оставим настрана, че хората на улицата и вкъщи не си приказват така - с този жаргон или с тази патетика, както героите по телевизията. Като пример за брилянтен текст веднага мога да дам пиесата "Кожа и небе" на Димитър Динев, в която диалогът върви като игра на тенис - удар, контраудар, силни и въздействащи реплики.

- Много хора ви свързват с предаването "Осем и половина" по БНТ, което представяше стари български филми, та в тази връзка - как си обяснявате продължаващия интерес към киното от 70-те или 80-те?

- Първо, онези филми са гледани от повече зрители, отколкото филмите на 90-те или пък съвсем новите, т.е. по-познати са. Това е нормално - тогава киното е било едно от малкото масови развлечения. Второ, много от тези ленти са стойностни, добре са направени. И трето, "От нищо нещо" или "Вчера" си остават класика сред една определена възрастова група, която ги свързва с романтиката на своята младост. Днешното време те залива отвсякъде с информация, с интернет, с телевизия, с 3D, 4D... много трудно е да бъде създадено нещо, което да изплува от цялото море комедии и екшъни, да си проправи път, да направи впечатление. А и какво впечатление може да ти направи филм, който гледаш в мола, между два магазина за дрехи? Тенденцията е световна.

- Имате ли амбицията един ден да застанете вие зад камерата като режисьор?

- Не! За да застанеш зад камерата, се иска много повече от това да си амбициозен. Кинорежисурата е огромна отговорност. Да си кинорежисьор означава да разбираш от абсолютно всичко, което може да ангажира един кинопроцес - има много техника и технология - в тая област хич ме няма. А и вкъщи си имам кинорежисьор - един стига! По-скоро съм се изкушавала да си мисля, че бих могла да се занимавам с театрална режисура. Въпреки че си давам сметка, че и театралната режисура не е лъжица за всеки актьор. За да събереш едни хора и да ги накараш да оживят една история, трябват познания, култура, размах на мисленето и въображението. И най-вече способност да разпределяш отговорностите. Да изискваш, да налагаш, да манипулираш... А на мен просто ми се играе...