Наскоро един познат ме попита защо честваме все началото на войните, а не техния финал. Отговорих му, че от петте войни, които сме водили в новата си история, само една завършва истински победоносно - Сръбско-българската. Всички останали, по една или друга причина, водят след себе си национални катастрофи и/или загуба на територии. Затова честваме началото - то поне е белязано от светли надежди, следвано е от победи. А финалът - след толкова героизъм и жертви - обичайно е окепазяван от мъжете във фракове, от политиците, които не са и помирисвали фронта. Нещо подобно, макар и в мирно време, са на път да ни спретнат и мъжете, които по народна воля сега управляват държавата.

Стенограмата на правителствено заседание показва, че предстоящата 100-годишнина от Балканската война е поскарала министрите от финансовото, военното и вътрешното министерство. Става въпрос не за някакви идейни различия като това как, колко и с кого да честваме тази годишнина, а за нещо много по-прозаично, но за съжаление - съществено. Финансовият министър нямал намерение да отпусне допълнителни средства за честване на вековния юбилей. Всъщност не стана и много ясно, дали изобщо ресорните министерства са предвидили такива?! Прави са от екипа на Дянков -



едно честване не пълни, а изпразва хазната



Накрая премиерът Бойко Борисов бащински се опитал да потуши междуведомствения спор с обичайното си в подобни случаи мъдруване, че "трябва да бъдем скромни в честването" и че изказването на представителя на финансовото ведомство не трябвало "да се бърка с волята и желанието на държавата да отбележи тези светли дати и събития".

Тази стенограма и последвалото я след 12 дни свикване на първото заседание на Инициативния комитет за честванията обаче буди повече безпокойство, отколкото надежда, че България ще успее подобаващо да отбележи вековния юбилей от едно преломно в своята нова история събитие. Лъсва поредният управленски хаос...

Най-напред е твърде смущаваща формулировката на Националния инициативен комитет - той трябва да подготви честването на 100-годишнината от... Балканските войни (1912-1913 г.)?! Подобна формулировка отразява тотална посредственост на познанието за историческите събития отпреди един век, защото обобщението "Балкански войни" събира на едно честването и на Балканската, и на Междусъюзническата. Първата е героична, втората обаче е провал. При това по наша си, българска причина - неуравновесения нрав на цар Фердинанд, заради когото България се оказва във война с всичките си съседи. Как правителството смята да убеди нацията, че трябва да чества война, при която румънците за малко не стигат до София, а довчерашните ни съюзници - гърци и сърби - взимат в плен де що могат български войници, обезбългаряват цели райони в Тракия, Беломорска и Вардарска Македония и безчинстват както могат за сметка на България? Турците също не ни остават длъжници - паметникът на избитите български деца в местността Илиева нива (Ивайловградско) увековечава спомена само за един епизод от това зловещо време. Ум ли няма кабинетът, или съветници не му достигат, за да осъзнае в каква неловка ситуация ще се вкараме, колкото и да искаме да преосмислим историята си, а Европа да настоява да пренапишем учебниците. Да честваш Балканската война, която е свързана не само с бляскави победи, но също с освобождаването и присъединяването към страната ни на Пиринско, Родопите и Кърджалийско, е едно, съвсем друго е да "честваш" погрома и кланетата на Междусъюзническата и последвалата Първа национална катастрофа! Така че Националният инициативен комитет да вземе да преразгледа формулировката "Балкански войни" и вместо да обобщава, да внесе конкретика, като обособи и разграничи годишнините от двете събития -



да чества едното и да анализира поуките от другото



Може би формулировката "Балкански войни" трябва да обслужи прононсираната в балканското пространство идея за общо честване на историческите събития от 1912-1913 г. Авангардно за Балканите, но разбираемо за общоевропейските стремежи към добросъседство и преодоляване на спорните моменти от миналото. Какъв по-удачен повод от това българи, сърби, черногорци, гърци и турци, които преди един век са били от двете страни на фронта и са се клали, днес да отдадат обща почит към жертвите. Така де, нали мъртвият не ни е враг, както поетично бе изповядал Димчо Дебелянов. Апропо, също загинал на бойното поле.

Следвайки логиката на историята отпреди 100 години, инициатор и домакин на подобно честване трябва да бъде България. В крайна сметка ние сме били двигателят на Балканския съюз срещу Османската империя и страната с най-многочислена армия в тази война. Но дали тази теза биха възприели съседите ни? Ако в Европа подобни общи чествания, например на събития от Втората световна война, отдавна са белег за цивилизованост, коя е гаранцията, че това може да се случи и на Балканите?! Очевидно нашата дипломация трябва да положи доста усилия, за да изпипа тази евентуална обща инициатива, за да не се окаже, че и след 100 години ще има победители и победени. Защото Европа неминуемо ще ни гледа сеира и ще си прави заключенията



коя балканска държава има потенциал да брани националната си чест и коя - не



Същевременно при едно общобалканско честване на войните неминуемо ще се открои българската немара към героите от това време. Идете само до Одрин - оня смятан за непристъпен град, който преди 100 години донесе слава на българската армия и накара стратезите на Великите сили да ни се дивят и да ни гледат с респект. В същия този Одрин можете да видите един от най-новите военни музеи на Турция. Открит е през ноември 2000 г. в Каик табия, която е била един от 20-те форта, изграждали главния укрепен пояс на одринската крепост - същата, която българската армия превзема на 13 март 1913 г. Този военен музей разказва за турската отбрана на Одрин и увековечава паметта за неговия комендант Шукри паша и за "геройски загиналите защитници на Одрин". Обективно този музей може да бъде наречен мемориал на едно поражение - защото Шукри паша предава Одрин на българите и капитулира с целия си гарнизон от 65 хиляди души. Но



в Турция дори пораженията се четат по друг начин



- Шукри паша е герой, който половин година успява да удържи одринската крепост в условия на тежка обсада! Да сте виждали подобен мемориал на нашите герои от Балканската война, които не са капитулирали, а са триумфирали по бойните полета? Няма да видите. Дори имената им вече трудно помним. Българските тийнейджъри със сигурност не знаят нашия герой от Одрин - ген.-майор Георги Вазов, нито командващия Втора армия ген.-лейтенант Никола Иванов, нито ген.-майор Стефан Тошев или стратега на Родопската "Шипка" - връх Средногорец - полк. Владимир Серафимов. За сметка на това в Одрин можеш да видиш как всеки ден тийнейджъри от различни краища на Турция се тълпят в мемориала на Шукри паша. Та като се пънем да честваме общо с балканските си съседи войната от 1912-1913 г., да се бяхме замислили от по-рано и да бяхме издигнали един достоен паметник в столицата на прославените български военачалници и на тези 87 000 наши прадеди, които са убити, ранени, починали от епидемии или безследно изчезнали, които са страдали и гинели за честта българска. Нали не смятате, че скромният паметник на героите от Одрин в градинката на църквата "Св. Никола Софийски" е достоен знак на нашата почит към тях?! Нима не можеше десет години по-рано да се помисли за съграждането на един истински мемориал, който да бъде открит през октомври, когато се навършва 100-годишнината от началото на Балканската война. Но



в България националните каузи нямат дългосрочна перспектива



Те се простират според мандата. Свикнахме властимащите да случват нещата кампанийно и на юруш.

В този ред на мисли поредната странност е защо правителството трябваше да се бави толкова дълго време и да започне дебатирането на честването едва през февруари - т.е. осем месеца преди настъпването на годишнината. Та нима сега разбраха, че ни предстои вековният юбилей на Балканската война?! Или от строеж на магистрали, рязане на лентички, срещи със звезди от световния и балкански шоубизнес и тем подобни на някого не му е останало време да погледне в историческия календар. Или може би са изчаквали развоя от президентските избори, за да може новият държавен глава да стане патрон на честванията - но и той беше известен цели четири месеца, преди правителството да постави на обсъждане 100-годишнината от "Балканските войни". Подобаваше наистина предстоящите тържества да бъдат оглавени от новия президент, но в стила на управленския абсурд патрон на тържествата ще бъде бащицата на нацията Бойко Борисов, а подготовката е възложена на "момчето за всичко" Цветан Цветанов, който е председател на Националния комитет. Така де, за изминалите две години и половина от мандата на кабинета той показа, че може да се справя с всичко - и да лови престъпници, и да спасява заложници, и да се грижи за отнесени от наводнения селища и прочие, и прочие. Колко му е да спретне честването и на една война. Какво от това, че преди сто години Манифестът за началото на бойните действия е подписан от държавния глава, а на фронта е отишла армията - не служителите на вътрешното министерство. Някакви си излишни подробности. Но очевидно удобен повод "Дондуков"1 да цака "Дондуков"2.



Да се напомни на новия обитател на президентството къде му е мястото



и кой все още е силният човек в държавата. Не че от екипа на Плевнелиев някой се е закахърил, че му отнемат патронажа над едно толкова знаково събитие. Явно държавните мъже решиха да демонстрират момчешко перчене дори по повод на една годишнина. Жалко е, че този път може да пострада не друго, а националната ни памет. Тя обаче по всичко личи не е сред стратегическите им приоритети. Ако беше обратното, най-малкото щяха да са се поучили от примера на хилядите български момчета, които преди 100 години действаха с достойнството на мъже по фронтовете на Балканската, че и на Междусъюзническата война. И тяхното мъжество, граничещо със себеотрицание, впечатли света. Не нечия корист или момчешко надцакване. Иначе нека новият президент да продължава да държи речи по площадите, че ни трябва кауза, голяма колкото България - кауза съвременна, кауза на просперитета. Няма лошо. Само че такава кауза се гради трудно без солидната основа на паметта за миналото. Такава кауза може и да нахрани нацията, но рано или късно ще я сведе до тълпа от объркани и лутащи се индивиди, които не могат да открият вярната посока и не знаят защо са заедно.