---

Рашко Младенов е роден през 1947 г. в София. Завършва музикално училище и актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Започва кариерата си в Русе. По-късно играе в театър "София", Младежкия театър и МГТ "Зад Канала". От 1997 до 2006 г. е директор на Сатиричния, където се появяват хитовите постановки "Вечеря за глупаци" и "Още веднъж отзад" с режисьор Иржи Менцел, които се играят и до днес. Основател на Театър-ателие "313". 3 години работи в Културния ни институт в Москва. Има много роли в киното. Последната е във филма на руския режисьор Владимир Наумов "В Русия вали сняг". Допреди два месеца бе директор на Русенския драматичен театър, където бе неочаквано пенсиониран.

----

- Г-н Младенов, посрещнахте с големи надежди политическата промяна през 90-те на миналия век. Сега, 20 години по-късно, изглеждате малко разочарован от политиката. Така ли е?

- Не съм единственият разочарован от това, което се случва, макар винаги да съм мислил, че това, което върша като професия, би трябвало да има обществен принос, и съм се старал с професията си да помагам за развитието на обществото, за цивилизоването му.

- А не става ли така?

- Убеден съм, че става. Затова и не се занимавам с политика, а си гледам работата.

- Но сега сте пенсиониран. Как я гледате тази работа?

- Два месеца вече съм свободен от управленски ангажименти към българския театър и си дадох сметка за много неща, по които нямах време преди да мисля. В продължение на всички тези години - така наречения ни преход, най-голямата ни беда е, че една обществена дейност като културата е оставена може би на най-заден план. Оттам идват бедите. Управляващите се сменят и всички смятат, че първите нужди на хората са икономиката, здравеопазването, образованието... Оказва се, че ние все сме последната дупка на кавала.

- А не е ли естествено да гледат първо тези нужди?

- Така излиза. Но въпросът не е само до пари, а до умение да се използват тези пари, до разпределението им. За културата трябва национална стратегия. А няма такава. Това, което ни крепи още, е, че хората на културата, обрекли се на това, по всякакъв начин успяват да оцеляват. Тези хора, които независимо от условията и времето продължават да работят.

- Но защо се стигна до такова положение? Елитът ли ни се оказа "прост", за да осъществи такова разпределение, или народът - задето няма висши културни нужди?

- Кое наричате елит?

- Политическият такъв най-вече, този, който разпределя "баницата".

- Не аз, а вие нарекохте управниците ни прости...

- Е, аз задавам въпроси само. Това не пречи да са прости.

- Според мен няма висши и нисши културни нужди. Ние не успяхме да задържим и развием всичко онова, което бяхме достигнали в културната област по време на тоталитарния режим, защото въпреки идеологическия контрол и безпощадната цензура, българската култура по онова време имаше изключителни постижения. Даже звучи парадоксално, че именно поради този контрол и цензура българските творци намираха пътища и ходове за своята реализация.

- Но защо не успяхме да задържим ценното?

- Защото безконтролно нахлу информационната вълна и пазарната икономика, които ни завариха неподготвени управленски. Според мен точно тази дума пазар започна да обърква понятията ни за ръководство на културата и изкуствата. И през какво ли не минахме през тези двайсетина години, за да налучкаме някакъв верен път на управление.

- Но вие все пак не сте противник на пазара в културата? Или сте?

- Разбира се, че не съм. Но по света има измислени механизми, които съчетават пазарните интереси и създаването на високи културни ценности.

- Театърът претърпя няколко реформи, сега тече поредната. Но резултат според вас няма и няма. Защо?

- Не бих казал точно това. Има добри и погрешни ходове, според мен. Добрият ход беше преминаването на така наречените делегирани бюджети, при които държавната субсидия се изчислява върху бройката зрител, или определена сума на продаден билет, а и всички приходи остават на разположение на съответния институт. Дотук добре. Обаче, първо - по този начин автоматично отпада всякаква индикация за качество. Второ - всички театри, и столични, и извънстолични, бяха поставени под един знаменател без никакви грижи кой на какъв етап е от развитието си. По начало идеята на този начин на финансиране дойде от вече преминалите на тази система столични общински театри. Те доказаха за няколко години верния път, но кой знае защо реформата в държавните театри не тече по същия начин.

- А кой знае защо?

- Не мога да отговоря. При общинските театри всеки сезон на театъра като субсидия се отпуска определена твърда сума на базата на неговата работа в предходния сезон, отпускат се средства за режийните разноски на сградите на театрите. Освен това приходите от билети остават за самите театри. Ясно и просто. А държавните... те потънаха в броене на продадени билети. И всъщност, за да оцелееш, трябва да мислиш единствено за продаваеми спектакли, което измества идеята за изкуство. Няма естетическо съревнование, няма сблъсък на различни поетики, давай да правим смехории и пошлотии, каквито масово се леят от телевизионни екран. А хората това и искат - каквото ги залива от екрана, това да гледат на живо.

- Гледам, че въпреки пенсионерството си излъчвате много динамика. Всъщност както преди, отде ви идва тази енергия?

- Някак подсъзнателно ми е. От петгодишен всъщност се занимавам с изкуство. То си е обсебващо. Да вземем музиката - там или отиваш към върховете, или си оставаш музикант по-средно ниво, но няма мърдане. Съдбата така отреди, че вместо да остана верен на музиката, се насочих към театъра, и се реализирах там. Но никога не забравям музиката. Това ми е животът. Е, сега съм пенсионер, но в изкуството няма такъв социален статус. Вярно, че не по мое желание се отделих от театъра, но си имам своите планове, следвам ги... А те са все по-обширни!

- Значи няма да ставате само зрител.

- В никакъв случай! Ето сега си изписах един инструмент, свиря на него усилено. Казва се теремин, като дъска за гладене е, електромагнитни вълни правят звука. Когато човек свири на него, като че свещенодейства. С Косьо Цеков от ФСБ подготвяме един спектакъл... Надявам се наесен да го видим.