Историческите превратности водят до извратености. Последните обикновено претендират да са самата истина. Един от начините на нейното утвърждаване е пропагандната наукообразност, подплатена с убедителна числова достоверност и плоски метафори. Нищо свято няма за нея. Както няма и нищо свято, а подло в неофитската радост, с която се поздравяват новопокръстените. И греят с "Пак станахме набожни!", "Пак ще възкръсваме!". Как не: след като, както са чули, Един е възкръснал, Възкресението Му е прост довод за надеждата, че може да възкръсне всеки. По възможност в плът и кръв, а ако може - и по-богати. Още по-нелепо е, когато тая надежда започне да се прехвърля върху държавата. Естествено, в нейното присъщо величие с нейните величави представители, народни Божем.

Зная, че е дребнаво, чак нелепо да се обръща внимание на това, досадно като мухите, които са Го кацали. В жуженето си обаче те са засилвали усета за изоставеност в един далечен петък, символ на човешко страдание и надежда за изоставените. Ала и те, досадните мухи, също са Божие творение, та вниманието към тях е оправдано.

Такова досадно жужене е



предпразничното изследване на НЦИОМ,



зарадвало ни, че за пет години се увеличил процентът на българите, честващи Възкресение Христово като голям религиозен празник. През 2007 г. това били 50%, сега станали цели 57%. В подкрепа на радващото обстоятелство е намаляването на тия, за които празнуването на Великден не се движи от религиозни подбуди. От 40% те стават вече 31% според представителната извадка на НЦИОМ. И ето ви основание да се допусне, че - запази ли се тая прогресивна тенденция - след известно време почти всички българи ще празнуват най-светлия празник, къпещи се в бистро Православие. Е, на това противоречи установеното в същото изследване намаляване на ония, които боядисват яйца - от 95% на 89%, купуват козунаци и спазват постите. Но пък същото изследване е чудесно доказателство за мъдростта, изразена в препоръки да се месят козунаци у дома. От 17% преди години това сега правели близо 20%, а ходещите на църква от 49% стигат докъм 53%. Както обясняват от НЦИОМ, месенето на козунаци е специфична празнична дейност в домакинството, която не била еднозначно свързана с финансовите възможности. Защото жените на възраст между 50 и 59 години, заможните и жителите на селата по-често от останалите посочвали, че в семейството им се месели козунаци.



И как да не вярваш на тоя верски прогрес,



когато в изследване за обществено-политическите нагласи на населението, дошло тутакси след "предпразничното", се кипрят ей тия убедителни данни: правителството е одобрявано от 35% от интервюираните; леко нараства неодобрението към кабинета (с 3%). Което не е притеснително, защото кабинетът продължава да бъде подкрепян по-често от мъжете, от хората в активна трудова възраст (между 30 и 60 години), от тия със средно и по-високо образование и от служещите. Ще рече, следваме ли НЦИОМ, от населението на големите градове, заможните респонденти, както и сред привържениците на ГЕРБ и на "Синята коалиция". Да не останат по-назад, близо половината от неодобряващите работата на парламента българи давали добри оценки за работата на председателя му Цецка Цачева. Тук към заможните и високообразовани респоденти, жителите на областните центрове, обяснимо се нареждат и жените. Вероятно след като същата група си е измесила козунаците и се кани да се завърти около църквата. И прокълне ония, дето откраднали парче от мощите на св. Йоан Кръстител Созополски току преди Великден: Господ да ги убие, Цветанов да ги хване тия престъпници. Както и ония, дето нелегално леят свещи от лой менте, внос от Китай. Няма как да не стане, след като църквата и полицията са единствените институции, качващи рейтинг - пак според същото изследване на НЦИОМ.



Всичкото е толкова досадно



преди празника на вечното възкресение, че човек да повърне от вечната актуалност на винаги достоверните данни и техните втръснали обяснения. Защото на този празник става дума за друга вечност, несвързана с яйца, козунаци, бутафорни вцърковявания, парламенти, държави и полиция, както и несвързани с въпроса "Празнуваш ли Великден?", последван от "За кои ще гласуваш?". Как да не те е срам да кажеш, че празнуваш, когато празникът се натрапва задължително от телевизионните реклами през офертите на мобилните оператори до великденските ваканции на парламента? Как да се не обърнеш към миналото, когато Великдените не се празнуваха официално, но пък бяха по-близки до смисъла на посланието с тихата вяра в спасението на изоставените, възкръсваща и повтаряща се в пролетните дни. Все придружена от разкриващи се тайнства, към които допринасяше и отричането им от конкуриращата се с църквата държава, налагаща задължителна вяра в светлото бъдеще. При това връщане наистина няма как да се пропусне събирането на яйца, печенето на агнета и козунаци в кварталната фурна, изборът на бияч, хитро направените в дърводелната дървени яйца, подпийналите мъже и гълчащите ги жени. Но също така не би трябвало да се пропуска не показното, а смиреното отиване в църквата със забравяне на светските неща. И тогава, и днес никой от истински вярващите не го разглеждаше като повод за гордост или, не дай Боже, за героизъм пред държавата, защото е дълг и традиция, извеждащи извън държавата, извън кесаревото и към Христа в Неговата кръстна самота.

При това връщане добре би било



да се забравят всички кесари и убогото заиграване



с надеждата, все натрапващи се с апели за истински Български Великден, сякаш българите са изключение от останалите човеци. Но също така не бива да се забравя, че приказките за Български Великден бяха пуснати ден след смъртта на Тончо Жечев, чиято едноименна книга, отличена през 1980 г. с Димитровска награда, наложи тая метафора. Тъкмо по Великден на 2000 г. тогава едно Божем християндемократическо правителство обяви помпозната акция за връщане на успели българи от чужбина, та да ни научат да успеем и ние тук. Върнаха се следващата година с един твърде земен, чак горски цар. И заедно с него, подобно Цезар, биха могли да кажат: дойдох, продадох, забогатях. Което не пречи до днес да се кръстят и дърдорят на Великден за великите дни, които очакват всекиго, мислещ и постъпващ като тях.

Но не за тях и не за нас е Великден, а само за Един, Когото предадоха и разпнаха. И когато те пак стават, когато всички пак ставаме набожни тия дни, нека не очакваме, че това вечно в изключителността си събитие - Възкресението - ще се повтори някога за тях и за нас. Мухи са, мухи сме в празничната досада.

Христос Воскресе!