:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 428,361,467
Активни 72
Страници 3,048
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

След камъка

Калин Донков
Загадка е колко дълго ще изпитвам това угризение, което животът ми организира неизвестно кога и чрез кого. Просто времето вече няма кому повече да го възложи, придобил съм една отговорност по нишката на кръвта и може би единствено оттам тече и се разлива онова безпокойство, което никакво алиби не може да прекрати. Наследяваме различни повинности, които никой пряко не ни възлага, но някои от тях се прекратяват едва от смъртта. И разумът не може да ги отмени.

На разклона пред Беглеж помолих Юри Лазаров да отбием малко - на не повече от километър, насред Камено поле бе старата семейна нива, с паметничето край пътя. Няколко пъти в последно време се бях присещал за това паметниче - откъде можех да съм сигурен, че е още там? Човъркаше ме това, но нямаше вече кого да питам. Нито падаше сгода да се отбия. Е, сега излезе случай. Проверихме.



Нямаше го паметникът на завоя на пътя за Ловеч.



Нивата си е там. Житото бе "дръпнало", отделило се от пръстта, цветът му наситен, добър. Редовете на сеялката бяха готови всеки момент да се слеят и равното, плътно зелено да се постеле съвсем до гърбицата над склона. Където беше паметничето, върху асфалта се виждаха следи от стълпотворение на огромни машини - мисля, че там бяха теглили някаква закъсала техника. Но паметникът го нямаше. Имало е какво да ме човърка.

Това е нивата на моето детство. През ваканциите ме изпускаха в Беглеж и ме оставяха да подивея. Обичах да ходя с дядо по полето - селото беше празно в работния сезон, омръзваше ми да чета стари книги, а той разказваше неподражаемо, неговите алегории припомнях и разчитах до средата на живота си. В средата на нивата имаше малка горичка, "бранище", а в бранището - "слон", голям каменен сайвант, покрит със слама и със слама пълен. В сламата живееше смок, понякога го виждахме да се прибира мързеливо от припека. Смокът си сменяше ризите като чиновник и не веднъж съм я виждал, просната да съхне. Друг път отивахме да се окъпем на локвата - някакъв пласт бе се показал на повърхността, в плиткия водоем пояха биволиците, а през лятото водата бе като чай.

Като изключим това, че нивата отдавна беше в ТКЗС-то, че бяха изсечени ябълките и крушите из нея, ние си я имахме за своя и се навъртахме там попътно или по някакъв повод. Точно там, до паметника, дядо ми каза, че тази нива е била наречена за моето образование. Бил я определил - отпусна се веднъж - ако ми тръгне училището, да ме пратят във Франция. Много младежи от селото бяха завършили в Европа - архитекти, юристи, машинни инженери, агрономи. Горе-долу точно така - срещу една или две ниви. Но аз явно се бях разминал. Не мога да кажа, че много се разстроих. Сега се разстройвам повече. А за паметника - съвсем...

Скоро след девети септември, на другото лято, едно момче от Угърчин го пратили на плевенския пазар да продаде кола дърва. От Угърчин до Плевен си е далече и днес, тогава - още повече. Отишло момчето, свършило ли е работа - не знам. Може би не, защото май убиецът не намерил пари. Той причакал каруцата на завоя на ловешкия път и съсякал пътника с брадвата. Знам, че го хванаха този кръвник, видях да го извеждат от общината - брадясал мъж с войнишки шинел, ръцете му вързани с кабел. Разпитвах за него после: изкарал месец в затвора и го върнали умрял. Бил партизанин известно време и сигурно им е било неудобно да го съдят.



Бащата на загиналия момък поръчал "камъка"



и помолил дядо да го вкопае досами пътя, но в нивата. Искал е да е защитен - пътя един ден може да го разширяват, да го изправят, да го настилат и да го валират, паметникът ще пострада. Дядо обещал да го наглежда и ако трябва - да го защити. Много скоро дошло ред да изпълнява обещанието.

Доктрината на колективизацията предвиждала нивите да се обединят в блокове, а в тези блокове дърветата, постройките и всички препятствия да се премахнат - за да не пречат на тракторите, с които ще строим новия живот. Това било съветската доктрина, която не знаела, че в Беглеж ТКЗС-то ще завари сума ти трактори, с които селото оре, жъне и вършее от години, без да им пречат дървета и други материални знаци на човешкото присъствие. В онези времена наредбите се изпълнявали строго, просто не било безопасно да се възразява. Очистили къра, опрели до паметника. Може да ги е нервирал и заради това, че горната му част бе издялана в кръст.Тогава дядо ми Павел (Патю) Цанов Гетов, ветеран от Европейската война, уважаван майстор на селския труд, се възправил срещу властта и заявил: "За присадите го преглътнах. Но за камъка ще се разправяме." Бил решителен, а и думата му имала цена. Отстъпила властта. Оставила паметничето.

Стояло е поне половин век след това. Отбивал съм се винаги. Напролет край него цъфтеше иглика. Това е единственото място в полето, където съм виждал това цвете. Буквите се изтриваха с времето, вече съм забравил името на убития, но помня края на надписа: "...убит от злодейска ръка за пари". Баба ми споменаваше момчето, понякога палеше свещ и раздаваше и за него на задушница. Не беше като да е член на семейството, но все пак, ангажимент. И от дядо съм чувал: "На вас го оставям." Какво ни оставя? Дълг? Или просто едно наум? И на кои "вас"? Които и да сме били, само аз съм останал...





Сега всичко е пометено. Прекратено



Някой арендатор се е развъртял: може да се е подразнил, може да се е забавлявал, може просто да не е обърнал внимание. И от онзи "камък" на завоя е останал само камъкът в душата ми. Къде се е приютил споменът за този отдавна отлетял живот, помни ли го някой някъде, жали ли го още? Пропуснал съм и аз да задържа край пътя този спомен, да му помогна някак да остане. Проспал съм дълга си. И така съм сложил един грях под сърцето си. Или: още един...

За да го мисля сега, пред Възкресение Христово. За нашите неволни и нехайни грехове, за нашите разсеяни и безгрижни грехове, които не съзираме и поради това не изкупваме. Които произвеждаме несъзнателно, механично, понякога и автоматично. Просто защото сме такива, каквито сме, не по-добри, не по-чувствителни, не по-състрадателни или по-дълбоки. Мисля си за това, че на Кръста тези малки (?) грехове също бяха изстрадани и опростени редом с големите, че заради тях също бе сторена великата жертва на изкуплението и че ако ние имаме възможността все тъй безгрижно и безнаказано да ги правим, то това е единствено поради божественото снизхождение. И че ако не забравяме това, навярно ще бъдем поне малко по-смирени. И по-замислени...

22
5388
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
22
 Видими 
12 Април 2012 21:32


Хубава и искрена статия, така рязко контрастираща на ненужно дразнещата агитпропщина на, кх-кх, други автори от същото издание...
12 Април 2012 22:20
Forza NATO

Много добрре, ама малко срамежливо. Аз ще съм по нахален. Става дума за Петрински.
12 Април 2012 22:37
"След камъка", Калин Донков

Благодаря, Калине!
13 Април 2012 00:05
Както винаги - добра статия на автора !
Която показва, че може и добре да се пише, а не само да се прави опозиция (за сметка на качеството) ...
13 Април 2012 07:32
всички статии са огледала
в които наблюдателите наблюдават наблюденията на наблюдаваните
и потвърждават слуховете че в небесата
от повече от двайсе века
се води Войната за Души
откакто бе изпратен Сина Му
лично да посочи пътя на заблудените
на които е оставил правото сами да си да избират да бъдат заблуждавани
и да се питат
зашто ли Господ е допуснал да разпънат Сина му
тези които черпят властта си от заблудата на масите
зашто не е стоварил тогава оште Своята десница
а е оставил своите деца да тънат в Мрак
и трудно да намират Светлината
зашто ли?...
заштото
стоманата калява се със огън
и златото със огън се пречиства
13 Април 2012 09:28
Бил партизанин известно време и сигурно им е било неудобно да го съдят.


Ето от къде иде престъпното вдъхновение на Марин.
13 Април 2012 09:38
Колко е лесно - думи всекидневни, случка и спомен от ежедневието... Чудесно четиво за размисъл и поука!
13 Април 2012 10:20
Благодаря на автора.
И този петък чакането и четенето си заслужаваха. Здраве и радост и вярвайте.
13 Април 2012 12:38
Както винаги - прекрасно написано от г-н Донков! Най-ценното е умението да ни накара да съпреживеем заедно с автора.

Благодаря!
13 Април 2012 22:30
Много добър разказ!
13 Април 2012 23:12
Затрогващ разказ
14 Април 2012 08:22
Поклон, Калине! Душата ти е чиста, а сърцето наранено. Ти си стар, мощен дъб, ще устоиш на изпитанията още дълго...
14 Април 2012 14:04

Както винаги - хубаво и искрено. Сега - и тъжно.
Но пък е истинско!
15 Април 2012 09:48
Навежда на размисли.
Христос Воскресе!
Натисни тук
15 Април 2012 11:37
Во Истина Воскресе !
15 Април 2012 19:33
За нашите неволни и нехайни грехове, за нашите разсеяни и безгрижни грехове, които не съзираме и поради това не изкупваме.

Много добре казано!
Поздравления за статията!
15 Април 2012 19:42
Честито Възкресение Христово!
15 Април 2012 22:05
Христос возкресе!
Благодаря за написаното!
15 Април 2012 23:56
Разказът е хубав, пълен ако не с размисъл, то поне със сладка, "feel good" "мъка по текущото", един вид - ланският сняг го няма веч, да са пълни живи гуши. Помня името Беглеж от казармата, май имаше някакъв обект на НШЗО "Хр. Ботев", помня и Бохот, Търнене, Гривица, Къртожабене, Николаево... Тогава това бяха живи села.

Но краят е малко смущаващ:

на Кръста тези малки (?) грехове също бяха изстрадани и опростени редом с големите, че заради тях също бе сторена великата жертва на изкуплението и че ако ние имаме възможността все тъй безгрижно и безнаказано да ги правим, то това е единствено поради божественото снизхождение


За какви грехове става дума? Разбира се, не е за някакъв изтрит крайпътен камък, за който лично поетът не е поемал никакъв ангажимент.

Един много голям грях, който милион и нещо българи носят, е гласуването им за Герб. При това и втори път миналата есен, след като кусаха упоително от фъш*кията две години и нещо.

Те имаха "възможността" да го сторят не "поради божественото снизхождение", а понеже комерсиалните медии създадоха и поддържаха медийния балон Борисов, и защото хората бяха загубили самоуважението си поради разклатения си поминък, или бяха идеологически заслепени от плиткоума синя пропаганда и повярваха, че разтривачът на уши е новата надежда на дясното.

За тоя грях няма да има никакво божествено снизхождение и за тях, и - за съжаление - и за останалите шест милиона български граждани в отечеството и към един милион зад граница, които не гласуваха за Борисов.
16 Април 2012 13:10

Прекрасно чувство си описал, поете! Просълзи ме, не за първи път. Единствената надежда за забравените дългове и каменните кариери в душите е Спасителят. Христос воскресе!


Просто защото сме такива, каквито сме, не по-добри, не по-чувствителни, не по-състрадателни или по-дълбоки. Мисля си за това, че на Кръста тези малки (?) грехове също бяха изстрадани и опростени редом с големите, че заради тях също бе сторена великата жертва на изкуплението и че ако ние имаме възможността все тъй безгрижно и безнаказано да ги правим, то това е единствено поради божественото снизхождение.
16 Април 2012 16:14
Почти никога не се включвам след вълнуващите четива на Донков! Поздрави, Майсторе!
Но комунистическия философ ме издразни! Не видял човешкото в разказа, а си пее приказката на Мирча Кришан . Боко лош, че лош...
Да благодарим на Бог, че е очистил земята ни от такива!
Христос возкресе! Честит празник!
19 Април 2012 13:39
Да, така е, Калине. Всички имаме малки и не малки грехове и пред другите, че и пред себе си, пред най-близките си, пред народа или земляците си и дори пред истината.
По тия места (Беглеж, Николаево, Бохот та до Ловеч и Червен бряг, Гложене и Бели Осъм) са ставали такива работи скоро след Девети, ставаха и след това. А други байовци и каки (Калъча, кака Кера на Иван Ивански) идваха на отрядни сборове и разказваха, разказваха ... Ние ги слушахме, ходехме и при кака Симеонка, Анка ни беше пионерски окръжен председател.
По-после почнахме да натрупваме повече информация и да обобщаваме известното ни или да преобръщаме пластовете на паметта.
Разкажи и други частни случаи от такъв род, удава ти се.
Съвсем между другото: не можеш ли да измислиш български заместител на "колумнист"? Може би "колонкаджия" - иде ми на ум "Колонка на редактора", както "кинаджия", макар с турска наставка.

Бъди много здрав и дълго жив, пиши и издавай мемоари днес и сега, че утре кой знае ...
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД