Загадка е колко дълго ще изпитвам това угризение, което животът ми организира неизвестно кога и чрез кого. Просто времето вече няма кому повече да го възложи, придобил съм една отговорност по нишката на кръвта и може би единствено оттам тече и се разлива онова безпокойство, което никакво алиби не може да прекрати. Наследяваме различни повинности, които никой пряко не ни възлага, но някои от тях се прекратяват едва от смъртта. И разумът не може да ги отмени.

На разклона пред Беглеж помолих Юри Лазаров да отбием малко - на не повече от километър, насред Камено поле бе старата семейна нива, с паметничето край пътя. Няколко пъти в последно време се бях присещал за това паметниче - откъде можех да съм сигурен, че е още там? Човъркаше ме това, но нямаше вече кого да питам. Нито падаше сгода да се отбия. Е, сега излезе случай. Проверихме.



Нямаше го паметникът на завоя на пътя за Ловеч.



Нивата си е там. Житото бе "дръпнало", отделило се от пръстта, цветът му наситен, добър. Редовете на сеялката бяха готови всеки момент да се слеят и равното, плътно зелено да се постеле съвсем до гърбицата над склона. Където беше паметничето, върху асфалта се виждаха следи от стълпотворение на огромни машини - мисля, че там бяха теглили някаква закъсала техника. Но паметникът го нямаше. Имало е какво да ме човърка.

Това е нивата на моето детство. През ваканциите ме изпускаха в Беглеж и ме оставяха да подивея. Обичах да ходя с дядо по полето - селото беше празно в работния сезон, омръзваше ми да чета стари книги, а той разказваше неподражаемо, неговите алегории припомнях и разчитах до средата на живота си. В средата на нивата имаше малка горичка, "бранище", а в бранището - "слон", голям каменен сайвант, покрит със слама и със слама пълен. В сламата живееше смок, понякога го виждахме да се прибира мързеливо от припека. Смокът си сменяше ризите като чиновник и не веднъж съм я виждал, просната да съхне. Друг път отивахме да се окъпем на локвата - някакъв пласт бе се показал на повърхността, в плиткия водоем пояха биволиците, а през лятото водата бе като чай.

Като изключим това, че нивата отдавна беше в ТКЗС-то, че бяха изсечени ябълките и крушите из нея, ние си я имахме за своя и се навъртахме там попътно или по някакъв повод. Точно там, до паметника, дядо ми каза, че тази нива е била наречена за моето образование. Бил я определил - отпусна се веднъж - ако ми тръгне училището, да ме пратят във Франция. Много младежи от селото бяха завършили в Европа - архитекти, юристи, машинни инженери, агрономи. Горе-долу точно така - срещу една или две ниви. Но аз явно се бях разминал. Не мога да кажа, че много се разстроих. Сега се разстройвам повече. А за паметника - съвсем...

Скоро след девети септември, на другото лято, едно момче от Угърчин го пратили на плевенския пазар да продаде кола дърва. От Угърчин до Плевен си е далече и днес, тогава - още повече. Отишло момчето, свършило ли е работа - не знам. Може би не, защото май убиецът не намерил пари. Той причакал каруцата на завоя на ловешкия път и съсякал пътника с брадвата. Знам, че го хванаха този кръвник, видях да го извеждат от общината - брадясал мъж с войнишки шинел, ръцете му вързани с кабел. Разпитвах за него после: изкарал месец в затвора и го върнали умрял. Бил партизанин известно време и сигурно им е било неудобно да го съдят.



Бащата на загиналия момък поръчал "камъка"



и помолил дядо да го вкопае досами пътя, но в нивата. Искал е да е защитен - пътя един ден може да го разширяват, да го изправят, да го настилат и да го валират, паметникът ще пострада. Дядо обещал да го наглежда и ако трябва - да го защити. Много скоро дошло ред да изпълнява обещанието.

Доктрината на колективизацията предвиждала нивите да се обединят в блокове, а в тези блокове дърветата, постройките и всички препятствия да се премахнат - за да не пречат на тракторите, с които ще строим новия живот. Това било съветската доктрина, която не знаела, че в Беглеж ТКЗС-то ще завари сума ти трактори, с които селото оре, жъне и вършее от години, без да им пречат дървета и други материални знаци на човешкото присъствие. В онези времена наредбите се изпълнявали строго, просто не било безопасно да се възразява. Очистили къра, опрели до паметника. Може да ги е нервирал и заради това, че горната му част бе издялана в кръст.Тогава дядо ми Павел (Патю) Цанов Гетов, ветеран от Европейската война, уважаван майстор на селския труд, се възправил срещу властта и заявил: "За присадите го преглътнах. Но за камъка ще се разправяме." Бил решителен, а и думата му имала цена. Отстъпила властта. Оставила паметничето.

Стояло е поне половин век след това. Отбивал съм се винаги. Напролет край него цъфтеше иглика. Това е единственото място в полето, където съм виждал това цвете. Буквите се изтриваха с времето, вече съм забравил името на убития, но помня края на надписа: "...убит от злодейска ръка за пари". Баба ми споменаваше момчето, понякога палеше свещ и раздаваше и за него на задушница. Не беше като да е член на семейството, но все пак, ангажимент. И от дядо съм чувал: "На вас го оставям." Какво ни оставя? Дълг? Или просто едно наум? И на кои "вас"? Които и да сме били, само аз съм останал...





Сега всичко е пометено. Прекратено



Някой арендатор се е развъртял: може да се е подразнил, може да се е забавлявал, може просто да не е обърнал внимание. И от онзи "камък" на завоя е останал само камъкът в душата ми. Къде се е приютил споменът за този отдавна отлетял живот, помни ли го някой някъде, жали ли го още? Пропуснал съм и аз да задържа край пътя този спомен, да му помогна някак да остане. Проспал съм дълга си. И така съм сложил един грях под сърцето си. Или: още един...

За да го мисля сега, пред Възкресение Христово. За нашите неволни и нехайни грехове, за нашите разсеяни и безгрижни грехове, които не съзираме и поради това не изкупваме. Които произвеждаме несъзнателно, механично, понякога и автоматично. Просто защото сме такива, каквито сме, не по-добри, не по-чувствителни, не по-състрадателни или по-дълбоки. Мисля си за това, че на Кръста тези малки (?) грехове също бяха изстрадани и опростени редом с големите, че заради тях също бе сторена великата жертва на изкуплението и че ако ние имаме възможността все тъй безгрижно и безнаказано да ги правим, то това е единствено поради божественото снизхождение. И че ако не забравяме това, навярно ще бъдем поне малко по-смирени. И по-замислени...