Една закачка, подхвърлена от някакво изследване на ООН, се задържа необикновено дълго - повече от общоприетите три дни - в периферията на общественото внимание. (Във фокуса му така и не се появи, освен когато премиерът се нервира от нейната неуместност.) Колумбийският университет изпълнил изследването и ето: държавата ни пак се оказа в челото на някакво класиране за нещастни страни и народи. Този път - в десетката. Били сме и по-напред, мисля, но сега отгласът се оказа по-траен. Никаква паника, разбира се, никакво вайкане. Никакъв самоанализ или дори самосъжаление. Щастието дотолкова не е на дневен ред по нашите земи, че не може да задвижи и най-бегъл обществен интерес. Дори страстната седмица не послужи за повод да изстрадаме, заедно с всичко друго, тази прискърбна констатация. Какво пък - нищо ново. Такава новина възбужда повече съседите, отколкото нас самите. Ние си знаем, че сме нещастни, но не се разстройваме от това.

Нещастието също е позиция в този свят, понякога и за предпочитане. Харесването и опитомяването му за домашна употреба пък е най-достъпният и мързелив начин да се споразумеем с него. И да си съжителстваме - неразделни. Светът (ООН) може да ни изследва по някакви негови си мерки, а всъщност всеки народ си знае дали е щастлив или не. Светът може да се ужасява от неговия хал, а изследваният го гледа с неразбиращи детски очи. Не е така просто, както се оказва. Може да биеш почти целия свят по нещастие, а пък да харесваш живота си именно такъв, какъвто го ползваш. И това, че го харесваш, може да е самото ти нещастие.



Седяхме с Тончо Русев на една отдавнашна сватба



(Днес, Господ здраве да му дава, най-обичаният български композитор навършва 80 години. Бъди честит, приятелю, наслади се на почит и незабрава сред хората, които си зарадвал и утешил с вълшебните си песни!) Спомням, че виното беше домашно (и добро), а покривката на масата бе "битова", според както бе разпространено в онова време. Музиката бе северняшка, хорото бе дълго, излизаше навън през едната врата на кръчмата и влизаше през другата. "Гледай - рече тогава Тончо - виждал ли си го това някъде: играят хоро и плачат." Виждал го бях, разбира се, даже вече имах такова стихотворение - за дунавските недели "с тъжни музики, с бесни шейни", за сватбите с "кумови черни кобили" и за нощта, в която "земята трещи като одър в младоженския сън съкровен". Момчешко стихотворение, което и по момчешки завършва: "Ако искаш, дори заплачи./ Вън виелици с чисти ръкави/ ще обършат и твойте очи."

Бяхме го засекли това и двамата: играят хоро и плачат. Българското щастие нерядко има вкус на тъга, точно като някое дълго, пълно с въздишки и сърцераздирателни флигорни хоро на Дико Илиев. Но може ли едно хоро да влезе в проучването на Колумбийския университет? И може ли този университет да го разгадае? Нещо друго трябва да са засекли отвъд океана, за да ни изтикат толкова високо в класацията.

В миналото, когато да не бъдеш щастлив беше вид саботаж, а нещастен се подразбираше като неблагонадежден, не се коментираха даже касапницата по пътищата, нито природните бедствия. Като помисли човек, дори само това, че тук не връхлитат урагани и цунами, не се случват торнадо и съкрушителни земетръси, не изригват вулкани, нито се стоварват смъртоносни засушавания, е добра причина за леко и по-безгрижно битие. Не сме нарочени нито от небесата, нито от природата. Дал бог дъжд, сняг и утринна роса.

Защо тогава ни определят като толкова закъсали откъм щастие?

И като ни определят, защо не ни турят за приоритет? В ощастливяването, искам да кажа...

Ударението пада върху кокошките, върху прасетата, върху кучетата, върху... да го кажем така, малцинството, знаете кое. Те трябва да са волни и щастливи, да не бъдат притеснявани, ограничавани и ощетявани. Да имат простор и права, да бъдат защитени и доколкото е възможно - безнаказани. Други сами си извоюват щастието: монополите например. Също волни, също безнаказани. Просто монополно щастливи. Или депутатите. Е, те не са напълно щастливи. Понякога се сещат за заплатите на колегите си в странство, пресмятат и мърморят.



Вгорчава им се животът. Страдат.



Нищо, че ако бяха в странство, щяха да видят парламента само на пощенска картичка. Затова са и по-големи щастливци, отколкото допускат. После - митничарите, катаджиите, златките, добре облечените бизнесмени, футболните съдии... Да, има и щастливи българи, виждал съм ги по телевизията. (А отделни щастливи българи съм срещал лично - в чужбина.) Как тогава ни определят за нещастни? Може би са пресметнали кои са повече? Броили са и са отмятали: митничар - учител, депутат - миньор, топлофикатор - пенсионер... И сметката ни излязла за нещастни...

Значи няма да е само до стандарта. Гледали се също политическите свободи, липсата на корупция. Явно там сме ги ударили в земята и сме се покатерили в челото на класацията. В това глобализацията не ни хваща. Както се развива държавата, и още по-напред ще се вредим. Колкото до щастието, харесва ми уточнението на Вазов. "Сянка, що нивга се не стига" - определил го той. (Не знам точно къде го е казал, срещнах го вече като цитат.) И като споменах сянка, сетих се за още едни щастливци - онези от сенчестия бизнес. Абе, непрекъснато излизат, край нямат, ако тръгнем да ги търсим по-сериозно.

Прочее, лесно можем да се превърнем и в щастлива нация. Много просто ще го постигнем. Както е тръгнало, щастливите общества, породи и популации, занаяти, професии и "елити" съвсем скоро ще станат повече от нас, неизбежно ще станат повече и тогава - сбогом, купа, сбогом, челна тройка.

Управниците обяснимо се нервират: този нещастен народ им компрометира имиджа. Какво не му достига? Само на снимка да ги гледа, това е вече щастие, празник и благоденствие. (Дали не е поредният дефект в мат'риала?) Изходът, както и други преди тях са го мечтали, май ще е да се смени народът. Тъкмо е тръгнал и сам да се изнизва...

Е, щастлива кокошка просо сънува...