Френският президент Никола Саркози ни дава втори шанс да му изразим благодарност в последните дни на мандата му, както му бяхме благодарни от първите дни. През 2007 г. той дойде на власт с обещанието да освободи от либийски плен осъдените на смърт български медицински сестри. И го изпълни два месеца по-късно, за което получи най-високо българско държавно отличие и международно признание за човеколюбие. Сега се готви да ни освободи от присъствието си в политическия живот на Европа, за което също е справедливо да му благодарим, защото българите са от народите, които най-много патят от неговата внезапно избуяла мизантропия.



Каква е собствената ни равносметка



от 5-годишното управление на Саркози, за което няма как да носим отговорност, но пък търпим последиците му? През лятото на 2007 г. той ни даде първа възможност да усетим силата на европейската солидарност като новоприети в ЕС. В края на мандата си ни изправя пред въпроса дали наистина сме европейски граждани, както пише на паспортите ни, след като Франция започна да ни третира като имигранти извън ЕС. Не друг, а лично Саркози даде тласък за този обрат през лятото на 2010 г. с прословутата си националистическа реч в Гренобъл, която допадна и на други заразени от десен популизъм европейски държави. Той прати България в периферна компания от страни членки, с които да учи първите си уроци по евроскептицизъм.

В началото на мандата му живеехме с усещането за френска подкрепа от инерцията, завещана от неговите предшественици Франсоа Митеран и Жак Ширак, които ни третираха със симпатия като франкофонска (официално) и франкофилска (неофициално) държава. Те окуражаваха френския бизнес да търси ниши в сравнително непознатия му български пазар, насърчаваха културния обмен, пътуванията на граждани между двете страни. Саркози, който не криеше амбициите си да играе ролята на висш комисионер на едрия френски капитал, обаче фокусира вниманието си върху безсмислена покупка от България на четири френски корвети за 1 млрд. евро. Когато сделката, скроена зад гърба на мизерстващия по евростандартите български данъкоплатец, се провали през есента на 2009 г., той загуби всякакъв интерес към големи проекти. Невъзможно е да се намери поне едно знаково френско предприятие у нас, което да бъде свързано с годините на неговото президентство. Обичайно плахият френски бизнес, който има нужда от държавна подкрепа, се осмели да инвестира само в комуналните услуги, слагайки ръка върху готовите мрежи на водоснабдяване и топлофикация в някои големи градове, където има сигурни печалби, а също в мрежа от хипермаркети от типа "Карфур" и "Мосю Бриколаж", предполагащи бързи обороти. Осезаемо е неговото присъствие и в банковите услуги, които обаче в условията на финансовата криза се посвиха. Традиционно силното френско културно присъствие в България залиня и остави само един паметен франкофонски белег - опита на премиера Бойко Борисов да проговори френски в присъствието на Саркози чрез поздрава "бонжуар".

С отдръпването си от България като безинтересна за неговите амбиции френският президент фактически я хвърли в обятията на Германия, която без много усилия постигна влияние, каквото е имала само преди Втората световна война. Стигна се дотам премиерът Борисов да каже на всеослушание в Брюксел, че когато канцлерката Ангела Меркел говори, той я слуша и изпълнява. Историята не помни такова угодничество на високо равнище даже от времето, когато България е била официален сателит на Германия. То не бива да се разбира само като недодяланост на премиера, защото подобно нещо не е казвал нито за американския президент, нито пък още по-малко за френския. На държавно равнище от франкофонията ни остана протоколният прием, даван веднъж годишно в Министерството на външните работи за стотина гости без съществено влияние в политиката на страната, но поддържащи впечатлението, че френският език все още има място в България.

Най-лошото обаче е, че



Франция загуби моралната сила,



с която от самото начало на демократичния преход въздействаше за европейската ориентация на България. Само допреди две-три години гласът на френския посланик звучеше в София по-авторитетно отколкото гласа на други пратеници от чужди държави без съчетаването му с пиар хватки като участие в телевизионни сериали. Единственият случай, когато в думите на чужд дипломат се вслуша дори прогнилата ни съдебна система, бе по казуса "Борилски", довел до осъждането за убийство на български студент в Париж на двама синковци, закриляни от мощни покровители в България. Тогава името на френския посланик бе по-добре познато от името на американския посланик в София. Днес е обратното - всички знаят кой е американският посланик (независимо дали го одобряват или не), а името на френския е известно вероятно на най-тесния периметър около резиденцията му на ул. "Оборище".

Вината не е на екселенца, а на неговия началник, който му е подписал акредитивните писма и който сам се лиши от позицията да дава уроци на други държави. Пречупването стана през есента на 2010 г. след речта на Саркози в Гренобъл и започналия масов лов на български и румънски роми за "доброволното" им "асистирано" завръщане в България и Румъния. Тогава премиерът Борисов и бившият президент Георги Първанов запазиха сервилно мълчание, докато цяла Европа не изригна от възмущение, че етническата омраза се превръща в държавна политика на Франция. Саркози бе избрал ксенофобията като стратегия за отнемане на гласове от Националния фронт на Льо Пен пред задаващите се президентски избори. Поради далечния си прицел той не се ограничи само с преследване на ромите, за които си призна вината едва в навечерието на първия тур на изборите, но



настрои французите въобще срещу българите и румънците



Само простодушието на някои селски кметове и полицаи в Елзас позволи да изтече информация, доказваща, че властта е пускала вътрешни инструкции до най-ниско равнище за бдителност срещу присъствието на български и румънски граждани на френска земя. На най-високо равнище пък лично президентът Саркози се зае да пречи на двете държави да получат достъп до шенгенската зона без вътрешни граници, като убеди канцлерката Меркел да им пуснат бариерата, въпреки че са изпълнили критериите за членство. Техният общ демарш преди Коледа на 2010 г. бе добре дошъл за Холандия, която самотно издигаше подобна идея година по-рано и не успяваше да я наложи. Когато разбра, че няма риск да се сблъска с позицията на Париж и Берлин, Хага охотно се зае да играе ролята на препъникамък за България и Румъния, което пък позволи на Саркози и Меркел да се оттеглят зад гърба й. Сценката с лошото холандско правителство, и по-точно с лошите политически елементи, които му влияят, е образец в изкуството на дипломатическия наивизъм. Правителството в Хага вече си отива, друго ще дойде, но България и Румъния все така ще бъдат подритвани, докато Париж и Берлин не сложат край на политическия маскарад. Изнудването им чрез Шенген уж под предлог да бъдат накарани да спазват върховенството на закона (борба с корупцията и организираната престъпност) е нагледен урок как може да се злоупотребява с международното право за политически цели. Влиянието на Франция и Германия е достатъчно голямо и ако искаха да го приложат срещу българската и румънската клептокрация, щяха да постигнат забележителен резултат дори чрез простото огласяване на известните им факти - същите, за които се твърди, че се знаят от всички, но никой не се осмелява да свърже с конкретни имена.

Изнудването на някои от тези важни имена обаче служи на Саркози и Меркел да въвличат България и Румъния в схемите си за колективно спасяване на еврото - или по-точно на френските и германските банки, - като премиерът Борисов почти стъпи на гнилата дъска. След като без уговорки подписа през март 2011 г. съчинения в Париж и Берлин пакт "Евро плюс", той като зомбиран с чужда реторика пусна няколко фрази как България трябва да помогне на "братята гърци", но скоро се опомни, защото му бе подсказано, че Саркози и Меркел са взели мярката на България за няколко милиарда евро. Със закъснение Борисов започна да рита и срещу натиска да хармонизира данъците ни с френските и германските, т.е. да ги увеличи два-три пъти, за да угоди на Саркози, възмущаващ се от "данъчния дъмпинг" на единния европейски пазар. Като традиционно социална държава, която преразпределя чрез администрацията си над половината брутен вътрешен продукт, Франция не може да намали данъците си дори при управлението на дясноконсервативен президент, и затова натиска другите държави да ги изравняват с нейните с цел да им отнеме привлекателността за чуждите капитали (включително и френските).

Между първия и втория тур на президентските избори във Франция очакванията на България са скромни. За нея е добре французите да изберат когото искат от двамата кандидати, стига това да не е Саркози.