|
| Венци Такев |
- Кой разбра, че имаш дарбата да свириш и от тебе ще излезе добър цигулар?
- Баща ми беше много добър акордеонист и работеше като корепетитор към Централния съвет на профсъюзите. Веднъж трябваше да отиде в Радио София да направи запис на циганска музика. Почнали да правят репетицията, но колегите му, цигуларите, не дошли и цялата работа се провалила. Той се върна много ядосан вкъщи и каза: "Аз ще направя моите деца цигулари, че като дойде време, да свирим всички заедно. Оттогава и петимата братя сме музиканти, а тримата сме цигулари. Аз обещах на баща ми, че ще стана един от добрите майстори и няма да го изложа. Така трябваше да се случи, въпреки че в училището и на тримата ни викаха "цигу-мигу". Опери слушаха тогава и още не знаеха сладостта на цигулката като музикален инструмент. От другите ми двама братя Христо е майстор на кларинета, а най-малкият, Трайчо, свири на китара и гъдулка. Всички сме минали през школа, Мирослав и аз - към читалище "Аура", а другите - в Пионерския дворец; школувани музиканти сме, образовани сме, добре се справяме и до ден днешен си изкарваме прехраната с музика.
- А "музикант къща храни ли"?
- Всяка една професия - независимо дали музикант, дали обущар или друго - прехранва хората. Колкото до музиканта, то за него най-важното е дарбата и напълно важи поговорката, че от всяко дърво свирка не става! За да си музикант, трябва да си много добър по душа, да обичаш хората, да обичаш музиката; да я предадеш от сърце, щото музиката също е душа. Като почна да свиря, аз имам три души - душата на цигулката, моята душа и душата на Господ.
- Венци, ти си все усмихнат, винаги ли намираш сили да се усмихваш и ядосваш ли се въобще?
- Да се ядосвам - никога, това при мене сигурно е 10 минути за цяла година. Аз съм музикант, свиря на хубав инструмент, който разплаква публиката и я кара да се усмихва. Но за да създавам такава музика за хората и да се усмихвам, аз трябва да бъда много земен човек и природата наистина в това отношение ме е надарила достатъчно. Значи аз съм длъжен да създавам настроение и усмивка за хората.
- Кога музикантът се слива със звученето на цигулката?
- За да станеш музикант, само дарбата не е достатъчна, трябва и много труд, къртовски труд. Аз денонощно съм свирил, много пъти не съм заспивал, най-много обичах нощно време да свиря. Имаше тишина, чувах звуците по-близко, по-хубаво, усещах и цигулката, слагах си гребенче. Когато свиря, независимо с кого, допълвам абсолютно всичките тактове, защото без пълнеж нищо не става. Импровизацията е хубаво нещо, ала не е за всеки. Например с Йълдъз Ибрахимова, когато правихме "Марджанджа", се получи перфектно - тя импровизира, аз импровизирам, пасваме си, защото усещаме музиката. Направихме заедно много концерти, после цяла Турция обиколихме. Бяхме приети от публиката с бурни ръкопляскания - докосвахме се до струните на човешката душа, защото ние напълно се раздавахме!
- Ти си известен със своя специфичен стил, но каква музика предпочиташ - автентична ромска, кръчмарска, характерна жанрова или класика?
- Да ти кажа честно, много се измешахме - роми, турци, българи, та ние не знаем какви сме, но поне да се наричаме хора. Който е роден в България, да си знае, че е българин! Ето, на моята жена Калинка баща й е българин. Колкото до музиката, с течение на времето се научих да свиря всичко. Аз съм музикант, тръгнал на седемгодишна възраст да се уча и на 10 години започнах по кръчмите да свиря с баща ми, но и до днес ме влекат самите багри, характерни за дадена националност - румънската с цимбала, унгарските танци и чардаши, сръбската с балканската неповторима мелодичност. Класиката е с друг акцент, да речем Вивалди - като почне, веднага можеш да разбереш, че е той. Свирил съм и виенска музика - валсовете на Щраус. Автентичната циганска музика пък се посреща с възторг навсякъде по света. В Япония свирехме руско-циганска музика - "Очи черные", казачок и романси, а публиката я приемаше с възторг. Щом засвирех румънската "Чучулига", хората направо скачаха от столовете да ръкопляскат. В Москва свирих в Болшой театър с оркестъра на Йълдъз Ибрахимова. Залата беше препълнена. Присъстваха нашият и руският президент - Първанов и Путин, посланици, министри, генерали. Сигурно няма да имам възможност да направя втори такъв концерт. Свирил съм и на всички президенти, които са гостували тук, на времето и на Тодор Живков съм свирил.
- Как изглеждат интегрираните роми по света и ще дочакаме ли и у нас тази интеграция?
- Циганите в целия свят са си едни и същи, те не могат да се променят. А ние тук скоро няма да се оправим, защото няма работа. Например, като бях в Холандия, пътувах по аутобана и току гледам от прозореца на колата - техни цигани са си на катуна, запалили си един голям огън и както и нашите си живеят в катуна. Само дето те са с каравани, с всичките удобства на съвременния свят, абе, изобщо богати цигани, а не с каруци. После ми разказаха за тях, че се препитават, като правели много специални килими и им плащали добре, ала животът им пак е на катунари и си ходят насам-натам. За каква интеграция да говорим ние тука? Ето още един пример. В Щутгарт, Германия, един от нашата група отиде в Социалната служба, записа се и всеки месец си получаваше парите, въпреки че е българин. Ако кажеш пък, че си циганин, ти дават двойно помощи. Казвам всичко това, за да се разбере, че към циганите и в Холандия, и в Германия има уважение независимо от произхода им. Аз обаче не съжалявам, че не съм се родил в Западна Европа, нито, да речем, в Америка. Тук съм се родил, във "Факултета", и оттук ще си ида. Животът така е отреден - едни да бъдат добре, другите да страдат. Но у нас за циганите по-лошо идва, по-хубаво не идва. Едни умират от преяждане, други - от глад и от неманье.
- Мнението ти за днешната музика и мястото й в нашата култура? Как да разграничим хубавата музика от чалгата?
- Аз не свиря чалга. А колкото до изворната циганска музика и народната - много малко заведения останаха. Навремето имаше Унгарски ресторант и като влезеш вътре, ти беше приятно, защото знаеш каква музика ще чуеш - класика, жанрова, а и хубава музика за ухото - тихичко. Тогава мнозина предпочитаха да им свиря на ушенце "Лаутари", нашия приятелски "химн" от едноименния филм на Емил Лотяну, режисьора на "Таборът отива към небето". В днешно време най-хубаво се посрещат руската циганска музика и нашите си ритми като "Чай шукарийе". На тях всички стават и почват да играят. Но лошото е, че отдавна отвориха клубове само за чалга и като надуят ония уредби - да ти стане лошо. Това е пагубно не само за ушите, но и за душите! А едно време бяхме добре, защото за нас се грижеха три инстанции: "Балкантурист", Концертна дирекция и бюро "Естрада", и нямаше музикант без работа.
- Кои са твоите колеги роми от новата генерация, които са се посветили на изворна музика и продължават с душа и сърце да радват слушателите?
- Аз съм от третата, старата генерация, но пък ние още не се даваме. И след нас идват много музиканти, има и много добри, даже превъзходни музиканти. Но като цяло в България нямаме много цигулари. Ето, Сашо е един от тях, другият е Румен. Те бяха мои ученици и при това много старателни. Изпълняват едновременно изворна музика и класика, която се приема с мерак от публиката, но пък трябва и да призная, че покрай поп фолка много наши момчета се пообъркаха.
- Те ли ще наследят Венци Такев?
- Имам осем внуци и петима правнуци. И все някой от тях ще излезе цигулар. Е, най-много набляга на цигулката Северин. Винаги идва с мене, често пъти съм го представял по телевизията и на участия. Работи върху себе си, защото цигулката никак не е лесен инструмент и смятам, че той е наследил от моята дарба. И на ударни инструменти е много добър. От четирите ми щерки Мария постоянно е с мене на концерти - пее, танцува и с дайрето държи ритъма, има заложби и ги развива, артистична е.
и т.н.! 
