Изборите пленяват въображението, защото съчетават драматизма с един от онези редки моменти на участие на обществото в политиката. Малко избори са така значими като неделните в Гърция на фона на отчаяните предупреждения от страна на европейския елит, че избирателите трябва да продължат да се придържат към наложените от Германия мерки за икономии с цел да се спасят от катастрофа.

Резултатът от тези избори в краткосрочен план ще има значително въздействие върху живота на милиони хора, и то не само в Гърция, а и далеч отвъд пределите й. Първите резултати, изглежда, почти потвърдиха кашата след изборите от май, които тогава насложиха още върху атмосферата на нестабилност и страх. Сега предстоят дни, ако не и седмици, за съставяне на ново правителство, докато продължават да се ширят тревогата за банките и необходимостта от намеса на Европейската централна банка и други институции. Докато световните лидери се събират в Мексико за срещата на Г-20, пазарите ще ги следят зорко, за да получат от тях незабавно уверение, че всичко вече е на прав път.

Въпреки всичките апокалиптични прогнози присъдата на гневните гръцки избиратели няма да повлияе дългосрочно на историческия цикъл. Защото сме свидетели на необратимия, в момента ускорен, залез на един политически блок, женен за две съперничещи си икономически парадигми. И макар и двата модела да изглеждат тъпо, те поотделно и заедно са отговорни за бедствието, което се разрази през 2008 г. и продължава до ден днешен.

В единия край са апологетите на необуздания свободен пазар. С опростеното си обяснение, че печалбата е двигател на растежа, с отвращението си от държавната намеса и яростната си съпротива да вземат предвид широките последици от действията си те запратиха Европа и САЩ не само на ръба на финансовия колапс, но и до просешка тояга в социално отношение.

На другия край са късогледите адвокати на модела на високите данъци и щедрите субсидии, основан на разбиранията на XX век за раздут обществен сектор и неустойчиви социални придобивки. Във Великобритания ниската производителност си остава ендемична, във Франция смехотворно късата работна седмица принуждава работещите в индустрията да вземат големи отпуски, за да не създават проблем на работодателите си. В Испания пък години наред наемаха много повече хора от нужното като средство за гарантиране на заетост.

Това, което обединява тези два подхода, е чувството за правота, особено сред следвоенното бейби бум поколение. Точно както изпълнителните директори на мощните корпорации в частния сектор смятат за напълно нормално да получават невероятни увеличения на заплатите си, така и служителите в публичния сектор почти не изпитват угризения да раздават на себе си и приятелите си щедри бонуси. Лекарите във Великобритания се оплакват, че са нарушени обещанията за пенсиите им, но дали те или някой друг в тяхната позиция някога си е задал въпроса как ще бъде възможно да им се плащат огромни суми десетилетия наред.



На всичкото отгоре се явява и консуматорската лудост от 90-те г.,



ерата на посткомунистическата западна политическа и икономическа хегемония, т.нар. край на историята. Правителствата се държаха безразсъдно, насърчавайки банките да насърчават хората да им подражават.

В Гърция тази разпуснатост бе подсилена от корупция. Трудно е да устоиш на изкушението да прецакаш системата, когато почти всички останали го правя, начело с политическия и финансовия елит. Сега, когато купонът свърши, тези, които понасят наказанието, не са онези, които са създали проблема.

Гърция е в рецесия вече пета година и страданието на мнозина е истинско и дълбоко. Твърде вероятно гърците да имат възможност да предоговорят част от спасителния пакет, но това сигурно ще са само откъслечни и дребни детайли. Трудно е да си представим кога страната отново ще стъпи на крака и кога или по-скоро дали частният сектор ще даде нужния тласък за растеж. А под похлупака на ЕЦБ, МВФ и германското правителство публичният сектор няма какво да предложи.

Дори и лекарството да е твърде горчиво, да увеличава безработицата и да задушава растежа, няма спор за диагнозата, която Германия постави на основното заболяване. Съмнителното потребление, породено от лесните пари на глобализацията, нямаше как да издържи дълго. По-производителният и по-слабо ориентиран към харченето тевтонски подход въпреки мрачния си вид все пак е устойчив.

Политиката за свиване на разходите винаги звучи неприемливо, дори и ако всички я прилагаме. Пък и отдавна видяхме, че затягането на коланите няма да се случи с всички.



Банкерите и тези около тях излязоха почти незасегнати от кризата



Лейбъристкото правителство във Великобритания имаше възможност през 2008-2009 г. да ги накаже. Вместо това министрите подминаха тази възможност. Коалиционното правителство пък произведе серия от реформи, които са толкова леки, че са практика са безсмислени.

В цяла Европа усещането за дезориентация е осезаемо. В Гърция то ще се изостри и от гнева, че избирателите са били притиснати да гласуват "правилно". Ако след години мизерия гърците, пък и не само те, имат чувството, че обикновените хора са понесли болката, докато супербогатите по света са забогатели още повече, тогава няма защо да се чудим, че политическият екстремизъм процъфтява.

Гърция може да е епицентърът на кризата, но това е криза на Европа, криза на алчността и безотговорността. Ще е нужно много повече от спасителни пакети и изнудване на избирателя, за да бъде намерен изход от нея. Нужна е нова икономическа парадигма. Но кой европейски политик ще е достатъчно смел да каже на избирателите, че дните на свръхизобилието са свършили и че обществото ще трябва да намери някои по-малко материално разточителни начини, за да измерва успеха? Накратко, става дума за управление на упадъка. Това обаче е изборен лозунг, който никой не иска да чуе, независимо какво мисли за спасителните пакети, еврото или германците.



---------

* Джон Камфнер е автор на книгите "Войните на Блеър" и "Свобода за продан".