Става въпрос за война. Война, в която официална България отдавна е взела страна, а се държи така, сякаш гражданите й са дотам невменяеми, че могат да се хващат на приказки за дюнери и арабски посланици, които не се сърдят, когато падат на футбол от отбора на премиера. Тая официална България оня ден бе събудена от следобедния си сън с атентат. За кратко. После се върна в съня с невнятните си приказки пред невнятни репортери, трудно прикриващи радостта си, че сърцераздирателните им репортажи от бургаското летище се излъчвали и по световните медии. Разбира се, след по-автентични кадри, пратени от очевидци далеч преди титаничната реакция на нашенските медии. Следват реклами, после сериал с течащи информационни ленти за събитието, което пак промени България.

Вероятно затова тая официална България, знаеща, че я дават по телевизията, не пропусна да спомене, че страната е сред предпочитаните "дестинации" на израелски туристи, падащи си по хазарта; не се отказа от оптимизма, че "неприятният инцидент" надали щял да се отрази повече от 30% на "пълняемостта" на хотелите в Слънчев бряг; не се посвени да отбележи, че това можело да се случи навсякъде и било трудно да се предотврати предвид изобретателността на терористите - едно зло, пред което доброто няма какво друго да прави, освен да вярва на окончателната си победа и помощта на приятелските служби. И ще се направи всичко възможно да се издирят и накажат виновните. Както е ставало винаги с характерната "политическа воля", потвърдена от правителството по друг неприятен повод същия ден - доклада на Еврокомисията, така и останал в сянката от кръв, дим и заблуждаващи версии, та да не се пречи на разследването.



За тая официална България



оцелелите изглеждат донякъде неблагодарни за гостоприемството й. Стреснатите очевидци подхвърлят мнения, различаващи се доста от ясните послания на "компетентните органи". За това, че взривовете били два; за това, че шофьорът им казвал да не слагат багаж в отделението с голям черен куфар; за това, че нямало ред кой в кой автобус да се качва; за това, че никой не им помагал да се спасяват; дори и за това, че пушещите край автобуса имали късмет покрай порока си. Иначе миг по-скоро искали да се върнат в Израел - нещо, което бе осигурено от държавата им още на другия ден, включително и за тежко ранените. Простено им е - оцелелите в атентат, дори и израелци, рядко се съобразяват с очакванията на ония, които искат непременно да им се благодари дори когато са само обслужващ персонал, който обаче няма пари, за да се грижи за сигурността на клиентите си.

За всички тия свидетелства също важи златното правило, заявено от официална България: "некоректно е публикуването на факти, без те да бъдат потвърдени от Министерството на вътрешните работи или други компетентни институции". Кои?

Но когато фактите са крещящи, те не се съобразяват с тия мъдри изисквания, както и с идиотското по смисъла си заявление, че се считало за неприемливо да се извършват терористични акции срещу мирни граждани и особено деца. (Това измъдри партията ГЕРБ, превеждайки почти дословно изявлението на Барак Обама, и то предназначено за видиотена от телевизии публика. В по-прилична форма почти същото се повтори в Декларацията на Народното, божем, събрание.)

Ала нима не е същото, когато се взриви сватба, къща или училище в Афганистан или Пакистан, преброени за колатерални щети при преследване на терористи? Сеща ли се тогава някой у нас да пуска загрижени декларации? Хрумва ли някому от дърдорещите за общочовешката ценност "живот", че поне половината от роднините на взривените са готови да се опашат с взрив и да се бухнат сред други човеци, но преди всичко врагове? Защо се забравя, че т. нар. тероризъм е източник и на героизъм, чужд на ония, които живеят в съмнителната сигурност на охолното общество, чиято цел е налагането на неговите цели? Нима са луди само ония, които вече няколко поколения вършат това с учудваща последователност и жертвоготовност, отговаряйки така на лицемерните приказки за световен мир, гарантиран от международната общност "с мироопазващи бомбардировки"? Надали са дрогирани, надали са зомбирани - напълно осъзнати са, действат рационално и пробиват тъй скъпите системи за сигурност. За пробити системи, каквато пък е българската, атентатът е детска игра, извън това, че тук могат да се намерят няколко хиляди души, които срещу добро заплащане биха приготвили взрив и за майка си, камо ли пък за израелски туристи.

И тук трябва да се опомним, да признаем, че не става дума за инцидент, неприятен за лятната ваканция, за туристическия сезон, за бизнеса и образа на България. Става дума за война, при която клишираният израз "България след атентата в Бургас не е същата" изразява очевидна и очевадна истина.



Впрочем клишето е старо



България не беше същата, когато убиха Луканов; не беше същата, когато разстрелваха сякаш по списък знайните и незнайните герои, честни частници и босове на групировки на т. нар. преход. Насилствената им смърт не толкова изненадваше, колкото удовлетворяваше публиката и създаваше "мълнии" в информационните емисии както със скръбните сами по себе си събития, така и с усета за справедлива съдба, постигаща виновните. Но при всяка от тия местни драми все пак тя си оставаше една и съща в познатите граници на територия, където преплетеността между държава и престъпност е очевидна дотолкова, че се отбелязва дори в официалните доклади на Еврокомисията, дипломатическите сводки и разговорите на каре бридж-белот.

Сега България вече не е същата, защото взривно бе събудена там, където бездруго си е, но не искаше - и още не иска - да го признае, бълнуваща в дългогодишния си сън на остров на стабилността, стожер на евроатлантически ценности, мост между Изтока и Запада, етническа и религиозна толерантност, букет от етноси и хитроумни стратегии за интеграция на роми, т.е. цигани, т.е. мангали (според 13.NationalStrategyIntegrateMangali.pdf. от сайта на президентството).

Границите й, през една от които незнайно как бил влязъл зловещият атентатор - и то още преди да сме влезли в Шенген, - бяха взривени, за да отворят КПП-та на нов страх, несигурност и безнадеждност, стоварващи се над неофициалната България, свикнала досега с местните инциденти. Влизането на атентата в световните новини като събитие №1, обявено с провинциалната гордост на случайни първенци, е свидетелство, че тези навици следва да се променят.

Но също така то е сигнал да се променят тъпото примирение, шеговитото безразличие и безсилната ярост, с които се посрещат изявленията на официалната България. Тя трябва да бъде стресната, като й се напомни, че някой ден - сигурно ще е хубав за българската демокрация - тя ще бъде съдена със справедливия гняв на народа. Не че ще стане с оглед злословията за някогашния Народен съд, но е поне добре да бъде заплашена. И този път не на шега. Защото ако на война е като на война, след войната е справедливо да бъдат наказвани виновниците за невинните жертви.