Няма по-жалки фигури от нашите стъписани държавници след атентата в Бургас. Фантазията им не произведе нищо друго освен оправдания, че не са знаели какво им готви атентаторът.

"Страната ни не е получила никакви предварителни сигнали за подготвяни атентати. Няма засечена информация както в българските, така и в партньорските служби за подготовката и извършването на терористичен акт", каза вътрешният министър Цветан Цветанов. Според президента Росен Плевнелиев българските служби имат добра комуникация със службите на Израел и ако е имало информация за подобен атентат, със сигурност е щял да бъде овладян и да бъде взет доста на сериозно. Преди месец у нас бе и шефът на ЦРУ Дейвид Петреъс, но няма данни той да е предоставил на нашите служби някаква разузнавателна информация. "Няма пробив в сигурността. Никой не може да предотврати, ако е това, което ми докладват. Никой не може да го спре... Всеки може да си влезе на летището, да си се шляе вътре, да пазарува и в момента, когато групата излиза, той се присъединява към тях", оправда се и премиерът Бойко Борисов.

От височайшите изявления излиза, че



възловият проблем е липсата на информация



Следователно и възловият въпрос е как се набира подходяща информация, за да не се получава такава фатална липса. От несвързаните оправдяния разбираме, че за целта държавата е чакала предварителни сведения от Израел и САЩ. Нашите висши ръководители дори не допускат мисълта, че собствената им държава също трябва да разполага с разузнавателна мрежа, която да знае какво става на нейна територия дори без външни сигнали.

Досега България не се бе сблъсквала с подобно изпитание и първата й среща с международния тероризъм на нейна земя я освети пред света като разграден двор. В унизителната си безпомощност тя успя да произведе само съболезнования към жертвите и заклинания към неизвестните злодеи. Когато ръководителите се оправдават чрез своята неспособност да предотвратяват заплахите за държавата, народът трябва да се запита за какво са му такива ръководители.

Защо се стигна до такова положение,



защо властите се чувстват слепи и глухи



за едва доловимите сигнали, които няма как да не се излъчват от престъпниците, колкото и да са обиграни? Да се винят специалните служби е основателно, но не е достатъчно. Те не могат да огреят навсякъде, не могат да следят всеки човек, особено когато замисляното престъпление е самоубийствен атентат. На какво да разчитат, кой да им подаде информация? Единствените възможни източници са обикновените хора, в чиято невинна среда намират укритие потенциалните извършители. Ако те забележат хора с подозрително поведение и са убедени, че най-правилната им реакция е да сигнализират властите, рискът би бил намален значително.

В издирването на предполагаемия терорист възникнаха няколко хипотези, но всички се свеждат до това, че той е шетал поне няколко дни или дори по-дълго в България, докато се е готвел за атентата. Дали това е член на "спяща клетка" на "Хизбула" у нас, както предполагат американците, или е пришълец, представящ се за турист - няма как да не е бил виждан от българи, в чиято среда се е въртял. Щом беше показан видеозапис със заподозрено лице, веднага се намериха неколцина, които го разпознаха. Даже някои твърдяха, че им се сторил съмнителен. Никой обаче не си направил труда да позвъни на полицията. В случая не е толкова важно дали версията за "човека с раницата" ще се потвърди. По-важното е, че какъвто и да е бил терористът - с раница или без раница, - той е останал незабележим за обществото, сякаш се е спуснал от небето като извънземен.



Неохотата на българите да свидетелстват



срещу престъпници бе забелязана и от Европейската комисия, която я отрази в съкрушителния си доклад за състоянието на правосъдието и вътрешния ред в държавата. "Една област в юридическата практика от изключително значение в борбата с организираната престъпност е защитата на свидетелите. Остава тревогата, че българската система за закрила на свидетелите не дава необходимата висока степен на защита", пише в техническото приложение на доклада, който продължава: "Оценката на правораздаването показва, че оттеглянето на свидетелските показания е важна причина за провала в съда на делата срещу организираната престъпност". Като примери са цитирани делата срещу братята Маргини, бандата на "Крокодилите", Братя Галеви и Евелин Банев-Брендо. Българите знаят, че има висок риск собствената им държава да ги разкрие пред разбойниците и да ги изостави беззащитни срещу тяхната отмъстителност, и затова предпочитат да се правят на невидели и нечули каквото и да се случва пред очите им. В същото време се оплакват, че престъпността е един от проблемите, които най-много ги тормозят.



Защо обществото е толкова пасивно пред враговете си?



От една страна, хората се убедиха, че държавата най-често е съюзник на престъпността, щом толкова години я толерира. При 150 поръчкови убийства по улиците твърде малко са заловените и осъдени извършители, пише в доклада на ЕК. Следователно няма воля на властта да ги преследва. Но от друга страна, и обществото предпочита да не разкрива какво знае. Проблемът не е само в страха от престъпниците, но и в масовата представа, че разобличаването на престъпността е вид доносничество, т.е. нещо долно. "В България не съществува ефективна административна уредба за информаторите", установява Еврокомисията в доклада си. И как да има, като 20 години политическите сили внушават на същото общество, че трябва да разкрива и опозорява публично информаторите на държавата, помагали й да се ориентира какво се случва в самата нея до определена дата. Властите извършиха държавно предателство, като нарушиха договора си с тези лица. Нещо повече, те не само ги разкриха, но и ги подложиха на публична гавра, като приравниха разузнаването и контраразузнаването с гнусно доносничество. По този начин убедиха обществото, че е срамотно да дава каквато и да е информация на властите. Резултатът бе, че доносничеството продължи да процъфтява и в условията на демокрация, защото за него няма значение политическата обстановка, обслужвайки лични амбиции, но разузнавателните канали трайно се увредиха.



Знаете ли защо България стана шампион по подслушване?



Защото държавата не може да разчита на хората за своето информиране и компенсира с техника недостига на живи източници. Но дори и да сложи във всеки биберон микрофон, дори и да накичи с камери всеки балкон, няма такава техника, която да регистрира подозрително поведение. Самото подозрение е производно на човешка оценка.

Сега отвсякъде идват анализи, че България е станала терен за терористична атака, защото е слабо звено. Защитата на израелските туристи се оказа непосилна задача за нашите власти. Като се има предвид, че чуждите туристи все пак се движат в периметъра летище-хотел-ресторант-курорт, може да се очаква, че биха могли да имат сравнително надеждна охрана. Какво би станало обаче, ако тероризмът се обърне срещу българските граждани? Къде биха се чувствали защитени - в метрото ли, в моловете и по пазарите ли, по улиците и площадите ли? Разобличаването на "доносниците" продължава с пълна сила като една от най-важните държавни задачи. Не са показани все още агентите в операта и в кукления театър. Няма проблем и там да се прочисти теренът, за да са сигурни терористите, че няма да има кой да ги забележи, ако решат да внесат в салоните експлозиви. За хората със зли намерения атентатът в Бургас може да послужи като генерална репетиция за по-нататъшни изяви. Не личи, че нещо би им попречило. Слабото звено си е слабо не само на паркинга пред бургаското летище.

Остават точно две години до един от най-тъжните юбилеи на България



- 1000-годишнината от трагедията в Беласица на 29 юли 1014 г.



Тогава войските на цар Самуил са разбити от Василий II Българоубиец, неговата 14-хилядна армия е пленена и ослепена, като на всеки сто войници е оставен по един едноок да ги води. При вида им Самуил умира от сърдечен удар на 6 октомври 1014 г. Защо се е стигнало до тази драма, след като укреплението между планините Беласица и Огражден край петричкото село Ключ е устояло на фронталните византийски атаки. Всички историци акцентират на коварството на византийците, които под предводителството на филипополския (пловдивския) стратег Никифор Ксифий правят обходен марш от юг край Беласица и с неголям отряд удрят в гръб изненаданата българска армия. Във войните предимството на единия противник е слабостта на другия. Какво е слабото звено на българските стратези в този решителен момент? Разузнаването. Ако са имали поне един съгледвач на Беласица, са щели да имат шанс да се подготвят, а не да бъдат изненадани. Историческата поука от този фатален пропуск е, че ако нямаш две будни очи на правилното място когато трябва, това може да ти струва очите на цялата армия. Ще склопи очи и държавният ти ръководител, а след него ще си отиде и държавата, както става с Първото българско царство четири години след Беласишката битка.