|
| Бойко Ламбовски |
Разбира се, до края на голямото спортно събитие има време; сигурен съм, че поне няколко спортни радости ще ни сполетят, но мисля за друго - за трайната природа и на тези радости, и на това униние.
Нам е все така мъчно, когато нашите падат, и все така радостно, когато побеждават - независимо дали плодовете на тези успехи са наторени с допинга на идеологизирани доктрини, или са предизвикани от неясно мержелеещи се в далечината спонсорски обещания. Независимо дали печелещите ни атлети са
откърмени от малки в разни лагери "Олимпийски надежди",
отглеждани и селектирани с държавна грижа по петгодишни производствени планове, или са пък наемници, купени с паспорт и добра заплата от други племена и народи, изпитващи повече неуредици и сиромашия от нашия... (А понякога и от такива, които просто произвеждат повече елитни спортисти, отколкото са им нужни.)
Нам е все така мъчно и все така радостно... И ако сега ни е повече мъчно, отколкото радостно, значи не се оправяме и с този проблем - на най-стратегическо равнище.
Спортът е човешка игра на война. Сублимираният ратен инстинкт в неговата същност е онова, което кара стадиона да скандира войнствени лозунги и да надава бойни викове по време на състезание. Когато побеждава "твоето племе", значи побеждаваш и ти; когато побеждава твоят флаг, твоят герб, твоят символ, значи ти си част от това; значи твоята сила, твоята организация, твоите богатство, гордост и издръжливост са по-могъщи от тези на съперника. Спортът е възникнал доста преди образуването на нациите - и със сигурност с много ще ги надживее. В настоящия момент обаче, когато националната държавност е ако не в апогея си, то поне мъничко след него, националният флаг е този, който увенчава повечето спортни успехи. Пък най-важните - тези на Олимпиадата, увенчава изцяло.
Затова отдавна не ни е чудно, ако граждани, произлезли от Суринам и Лесото примерно, печелят медали за Германия или Великобритания или пък младо
момче перничанче носи отличие за държавата Азербайджан,
отдето дали 400 000 евро на федерацията ни, за да вдига момчето за тях, а федерацията да има нещо в касата...
Тези неща стават и ще стават все повече. Ние не сме по-онеправдани от другите. Дали сме тежкоатлети на Катар или Азербайджан, взели сме скиор от Австрия или кънкьор от Русия - обичаен спортен алъш-вериш, какво толкова.
На мен дори ми се струва, че тази етнодифузия е далечен предвестник на отмирането на националното в спорта, но не е това темата сега, още повече че до този момент има още доста време.
Прави ми впечатление само това - на мен, страничния за родния спорт човек, че чух от устата на твърде много наши спортисти упреци към федерациите ни и към България. Горецитираният бронзов медалист за Азербайджан Валентин Христов каза, че не съжалява, задето медалът му не е за България, една стрелкиня упрекна федерацията, че не и осигурила условия, една бадминтонистка също изригна, след като загуби мача си, и каза, че ще си търси реализация другаде...
(То този тон не е новост при нас - един известен футболист в близкото минало публично заяви, че България нищо не му е дала, пък сега насмалко да му дадат да носи знамето на Олимпиадата.)
Единствената благодарност за високата държавна грижа чух от шефката на БОК Стефка Костадинова. "От името на българските олимпийци ръководството на делегацията ни в Лондон още веднъж изказва своята благодарност на цялата ни общественост, на българската държава и лично на премиера Бойко Борисов за оказаната помощ при подготовката и участието ни на Игрите", заяви Стефка.
Всички редници роптаят, сраженията се губят, флагът виси омърлушен, народът гледа разочарован иззад стените, пък
генералът от сърце благодари на императора,
почесвам се аз зад ухото. Нещо не е наред тука май.
Но я да се запитаме кое всъщност е наред, че това да е дисонанс, а не унисон на всичкото? Ние сме отличниците на Европа по фискална дисциплина, но сме шампионите на Европа по индивидуална фискална недостатъчност. Ние сме ударниците по ленти и магистрали, но сме и на най-горното стъпало по застаряване, емиграция и изчерпване на генофонда. Ние ядем най-сладкото жито, но от глад ходим да берем боровинки в Швеция - които дори ги няма...
Нас тупат по рамото и ни мерят мускула с иронична ухилка, когато е за снимка, но не пускат в Шенген и ни броят дванайсетте престъпни клана, когато е на сериозно.
Работата ни е хрома - при това най-стратегически. Такива ни и медалите.
спести ми едно изказване.