Прочетох мненията във форума на "Сега" под анализа "Европейския НЕ-съюз" на Иван Кръстев (статията е препечат от http://www.eurozine.com с превод на http://www.librev.com, бел. рeд.). Чудесно е, че дискусия за бъдещето на Европа се състои именно в сайта на вестника, който вади и налага мненията по сложните теми за всички български медии. А темата е сложна. Разбрана и осмислена е обаче с лекота и мъдрост от пишещите във форума граждани. Впечатлена съм. Бих искала да подкрепя по-голямата част от вижданията, които, без да се стремят към наукообразен стил, се опират на здравия разум и собствения ни опит от живота в (орбитата) на двата съюза.

Готова съм да залагам срещу автора на статията и съм готова да привлечем и други експерти, анализатори и политици да участват със залози. Резултатът със сигурност ще е добър за читателите и тяхната осведоменост по европейските въпроси. Важно е да уточним, че говорим за кратко- и средносрочни прогнози - шансът на всяка прогноза да се сбъдне след 100 години е различен.



Защо няма да се разпадне Европейският съюз?



На първо място, не можем да сравняваме един доброволен съюз от държави с пазарна икономика и демокрация със съюз от недемократични планови държави. Познаването на историята на Европа и близките й съседи, включително Русия, в последните столетия би помогнало на всеки да направи тази разлика.

Изследователите на теорията и историята на европейската интеграция са почти единодушни: движещите сили за създаването и развитието на тази наистина уникална конструкция, която днес наричаме Европейски съюз, са две - икономическото възстановяване и външният враг. За благозвучност някои автори го наричат външен обединител и аз лично предпочитам този вариант. За напредналите в областта на европейските въпроси предлагам да вземат за пример която и да е от днешните общностни политики и да видят как тя е създадена така, че да отговаря на едно от тези две предизвикателства.



Необходимостта от икономическо възстановяване е ясна



Въпросът с външната сила в днешно време изглежда по-сложен. Студената война е в историята, Съветският съюз не съществува. Освен съвременните проблеми на сигурността обаче светът днес ни предлага и редица невидими заплахи. Разрастваща се бедност извън Европа, демографски проблеми във и извън Европа, неоспорими вече промени в климата (в България всеки ден жегата надминава 106-годишни температурни рекорди). Войната е в областта на търговията, борбата за инвеститори и работни места. Война, която може да се окаже по-изтощителна, по-дълга и с по-неясен изход от надпреварата във въоръжаването.

И още нещо. Драматизирането на настоящите проблеми е в повечето случаи непознаване на историята. Ето само един пример: "При последвалите през годината двустранни преговори между немското и италианското виждане се изявяват доста различия както по формата... така и по същество. Италия поставя ударението върху реформата на политиките на ЕИО, за да може да запази сравнително благоприятните си позиции дори при предстоящото разширение на Общността. Необходимото за това увеличение на бюджета на ЕИО се посреща с неохота във Федерална република Германия заради следващото го нарастване на немските бюджетни вноски...". Годината е 1981-ва! (Красимир Николов, "Основното за Eвропейския съюз", стр. 31). Обединението на Европа след Втората световна война не се дължи на доверие и единство. Точна обратното. Няма как правителствата на сринатата от война Европа да са си вярвали повече от сега. Именно раните от войната и недоверието са ги довели до идеята, че някои решения са по-убедителни, ако са взети от всички и на наднационално ниво. Що се отнася до гражданите - едва ли следвоенните правителства навсякъде са се ползвали с еднаква популярност и доверие. Тук стъпваме на несигурен терен, защото ни трябва сравнение на социологическите проучвания в повечето европейски страни през последните 60 години, което аз не можах да открия. За да говоря смело има или не "безпрецедентна" криза на доверието в политическите елити, европейските институции и прочие. Ако някой разполага с анализ, моля да просвети нас и читателите.



Съществуването на втора инстанция на решенията разрежда напрежението



между гражданите и правителствата и създава допълнително доверие в бъдещето. Разбираемо е, че германският гражданин (избрах го съвсем случайно - заменете го с шведски, белгийски или български) не вярва на испанското правителство (отново заменете с българско, ирландско, гръцко или което пожелаете) - той не е гласувал за него, не го е избирал и не го познава. Ето защо за спасяването на икономиките на страните от Еврозоната разчитаме на наднационалните институции. В случая - Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд. Като гаранти между гражданите на няколко държави с безвъзвратно и дълбоко свързани икономики, че никой няма да провали останалите. Или поне не непоправимо. Ако продължим с примерите, ще видим, че за проблеми във вътрешните работи и правосъдието отново Европейската комисия е нивото на доверие, което гарантира промяна и успех. Така мислят 98% от българските граждани според Евробарометър в изследване отпреди един месец. Приблизително такъв е процентът при румънците. Германските и датските граждани не са питани по този конкретен въпрос, но съм убедена, че ще отговорят по същия начин със същото мнозинство.

Така обяснена, европейската интеграция никак не е сложна. Много е проста даже

Въпросът е друг. Ако гледаме на европейските институции като на военачалниците, които ще ни преведат през битката с икономическата криза, те трябва да зададат на националните правителства няколко въпроса: сериозно ли мислите да воюваме, вярвате ли на преценката ни за размера на заплахата, разрешавате ли да използваме всички оръжия, с които сте ни снабдили, и готови ли сте да ни дадете нови. Засега отговорът клони към несигурно "да".



* Авторката е ръководител на Представителството на ЕК В България.