Добре дошли в моето задочно отсъствие. Голям смях настъпи в тая моя метаморфоза.

Първо се заканих, че: ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕМ. След това се размислих и реших, че... А СЕГА НАЗДРАВЕ, ще замаскира глупостта, която съм изрекъл... Така е, когато думите изпреварват мислите. Не си взех урок... и пак извиках приветствено: "УРА! НАЙ-ПОСЛЕ И ОНЕМЯХ!" И пак сбърках и не предполагах, че може въобще да ме няма, както в случая.

Ето мен ме няма.

За тази цел в третата книга, която ще се казва временно "БОКЛУЦИ, ЛЮБОВ и СМЕШКИ", в тоя боклук, който дано бъде отпечатан, пиша следното: "...жълтите вестници, фалшиво натъжени, плашат публиката, че си отивам, че гасна в мъки и самота и с всеки брой сгъстяват боите в картината на Гоя, а тук там и на Салвадор Дали."

По-натам пиша, че аз не се засягам, но ме е яд за хонорара от тиражите, който получават моите гробокопачи, а са толкова стиснати, че не ми пускат кьорав процент поне да си платя част от погребалните разходи. Някой печатни издания са направо жестоки, но дано техните печалби им стигнат за техните погребения. Както и да е... Да са живи и здрави! А с тях и аз, за да изкарат още някой друг лев.

Жълтите писания ме накараха да си припомня неща премълчавани, но ясни като изгрева на слънцето, дори когато денят е в мъгла.

Аз знам, че така или иначе тялото ще си отиде, ще ме напусне, а след него и душата, която преди това ще се помотае в студеното празно пространство с надеждата, че ще успее да си измъкне за спомен някой други скъпи нещица. И тогава аз ще остана съвсем сам. Без тяло и душа. Ще си бъда едно голямо Нищо.

То, сериозно погледнато въобще, преди раждането и след раждането, а и после... сме си били винаги едно НИЩО. Едно голямо НИЩО и тук-там самота във вид на приятели. Всъщност всичко това е ЕДНО ГОЛЯМО НИЩО! Погледнато строго научно, и това е нещо... Даже става готина сентенция: Нищо, нищо, ама и то си е нещо!

Аз като шоп заставам твърдо зад гърба на тази истина. Доверявам се! Препоръчвам я!

Даже бих я продал за 20 ст. на всяко жълто списание. След като разбрах, че се родих като нищо-нещо си. С това съзнание джапах в жизнения водовъртеж, независимо дали имах подходящи гумени ботуши срещу душевния ревматизъм... и вече не се притеснявам.

...Ето спирам до тук с надеждата, че имам дни бонус от Господ, за да покажа среден пръст на онези, хайде да не се повтарям... прекалено голяма чест им отдавам.

А сега, спазвайте реда и си купувайте само по една книга! Благодаря!

------

* Слово на Рангел Вълчанов за публиката на Велико Търново по повод представяне на книгата му "Ура! Най-после и онемях!" и биографичния филм "Пътешествие между два филма" на режисьора Коста Биков в рамките на минифестивала за съвременно изкуство "Старата поща", организатор арт група "Дупини".