|
| Доц. Пламен Митев |
- - -
- Кое е по-важно? Пътните магистрали или магистралите на духа? В едните има пари, в другите няма.
- Мисля си, че двете неща не трябва да се противопоставят. За днешна България и едното, и другото е важно. Лошото е, когато вниманието на цялата държава се концентрира само в пътната инфраструктура, а духовните магистрали се оставят да обраснат с бурени и бодили. Тогава започват проблемите. Вярно е, че без съвременна инфраструктура България е обречена да си остане на опашката на модерния свят, но е вярно и че ако не се обърне внимание на духовността, магистралите ни ще бъдат използвани от неграмотни люде, които няма да знаят как и какво да правят с тях. В този смисъл си мисля, че е дошло време след 23 години експерименти върху българската духовност т.нар. политически елит да намери нужната воля, енергия и сила, за да обърне повече внимание на образованието и културата.
- Да, но ако обърнем нещата от страната на премиера, който дори прекръсти Софийския университет на Столичен, то образованието не е на ниво.
- Колкото и странно да е, ще се съглася и с тази негова теза, защото действително си имаме своите кусури. В словото си се опитах да кажа точно това. Най-лесно е да се критикува, по-трудно е да видиш собствените си грешки и пропуски. Затова отправих призив към нашите първокурсници в търсенето на решения на собствените ни проблеми да се включат и те, защото без тях като коректив можем още дълго да си играем на реформи и промени. Убеден съм, че ако искаме да се мерим с другите европейски народи, трябва първо да погледнем в собствения си двор.
- Да, но в един момент се оказа, че градинките, паркчетата, цветята и пътуването с метро до университета са по-важни от това какво ще учат в него студентите.
- Така е, за съжаление. Затова и трябва да говорим по-високо, за да се чуе това, което искаме да кажем.
- Проблемът да бъдеш чут ли е най-сложният в днешно време?
- Ние самите го изпитахме на гърба си преди 3 години, когато факултетът ни пръв в университета се вдигна на стачка заради съкратените бюджети. В продължение на месец всеки ден заставахме с исканията си пред университетската библиотека, за да демонстрираме гражданската си позиция, но никой не ни подкрепяше. Покрай нас минаваха студенти, преподаватели, граждани и безучастно, дори с почуда ни гледаха какво правим. Тогава надигнахме глас срещу липсата на ясна перспектива за развитието на висшето образование и на университетската наука, защото докато в Европа планираха какви допълнителни средства ще се влагат до 2020 г. в наука и образование, у нас управниците се упражняваха да измислят какви ли не мотиви за орязване на бюджетите ни за сметка на полиция, армия, парламент, държавна администрация, представителни мероприятия.
- Покрай словесните престрелки от едната страна ректор и декан, и от другата - Бойко Борисов, как реагираха студентите?
- При словото на ректора ни проф. Илчев, студентите за жалост нямаха възможност да бъдат достойно представени за сметка на официалните лица и гостите. Повечето студенти останаха извън аулата. При откриването на факултетната учебна година обаче присъстваха почти всички наши първокурсници и бях приятно изненадан, че те реагираха спонтанно на акцентите в словото, изразявайки по този начин отношението си към случващото се днес в областта на културата и образованието.
- Министър-председателят каза някои доста нелицеприятни неща за университета, но не видях студент да е реагирал, а все пак става дума за неговия университет?
- За съжаление така се получи.
- Пасивни или активни са днешните студенти?
- Бих се предпазил от обща оценка. Има прекалено активни и други, които предпочитат да замълчат, да изчакат, да останат встрани и да гледат какво се случва.
- Готови ли са студентите, както казвате, за едни невесели и небезгрижни години?
- Голяма част от тях преминават през самостоятелните сблъсъци с реалния живот още докато следват и това им дава възможност да натрупат опит и да се справят по-добре с трудностите. Повечето от нашите студенти са принудени да работят и да учат, нещо, което преди 22 години бе немислимо. Общо взето, хайделбергският студент е само един образ от миналото, непостижим и немислим за много от днешните студенти на Алма матер. Има, разбира се, и студенти, които още живеят с химери, с романтичната представа, че след като завършат, пред тях ще се изсипе рогът на изобилието. Сигурен съм, че през следващите 4 години те ще имат достатъчно поводи да преосмислят своя свръхоптимизъм.
- Според мнозина вие казахте в словото си една истина за управляващите ни. Давате ли си сметка колко хора биха ви подкрепили, или ще останете самотен и неразбран?
- През последните дни получих подкрепа от приятели, близки, непознати и аз благодаря на всички от сърце. Тази реакция показва, че много българи мислят като мен. Е, имаше и ругатни и лични обиди, но без това на нашите географски ширини няма да е интересно. Ще ви призная обаче, че когато си пишех словото, не съм търсил никакъв медиен ефект. Исках да кажа няколко истини на студентите, защото смятам, че това е правилната позиция на един университетски преподавател. Когато посрещаш своите първокурсници, не трябва да им даваш празни обещания, а да им посочиш онова, което наистина ги очаква като трудности и предизвикателства. Много е тъжно да даваш дипломи на своите възпитаници и да знаеш, че повечето от тях няма да имат шанс да се реализират като специалисти, че повечето от тях тепърва ще се сблъскат с всички дивотии, които запълват ежедневието ни. Воден от тази мисъл, се опитах да им кажа, че не трябва да се поддават на емоцията "Ето ние вече сме студенти!", че оттук нататък ги чакат сериозни изпитания и за да преминат през тях, те трябва да са активни и да защитават академичната свобода и традиция.
- Могат ли интелектуалците да бъдат коректив на властта?
- Разбира се. Във всяко общество и във всички исторически епохи интелектуалците са били най-активните защитници на свободомислието, на основните човешки права и свободи. Нормално е и в наше време част от интелигенцията да бъде коректив на властта. Ако това не се случва, то значи, че имаме псевдоинтелигенция, образовани хора, които обаче не притежават нужните качества да се превърнат в духовен елит на нацията.
- Кои са вашите кумири в исторически план?
- Кумири е много силна дума. Прекланям се пред Левски.
- Така и предполагах, че ще отговорите. А друг?
- От епохата на Възраждането - Панайот Волов. Името му се чува рядко, защото незаслужено попада в "по-задните" редички на националните ни герои, но притежава изключителни качества - високообразован, решителен, последователен, всеотдаен, скромен, не ламти за постове и облаги, изцяло отдаден на националната кауза.
- А от политиците?
- Много ми е трудно да дам конкретен пример за политик, който ми допада, защото с годините се убеждавам, че в следосвобожденската ни история е ставало това, което се случва и пред нашите очи. След Руско-турската война имаме тотално разпадане на една държавност, в която сме били насила вкарани за 5 столетия. В хода на тези пет столетия се е формирал български елит, натрупани са определени навици, умения и опит и изведнъж, оставени сами на порива на вятъра и вълните, нашите политици се оказват абсолютно непригодни да решават задачите, които стоят пред тях. Тръгва партизанщината като модел на партийно поведение, започва непрекъсната борба за власт, пари и влияние. Същото се случва и след 9 септември 1944 г. Тъкмо България е направила нещо, тъкмо политическият ни елит се е понаучил малко, тъкмо сме дръпнали леко нагоре, изведнъж започва радикална промяна, при която отново начело излизат хора, които не са подготвени и тепърва започват да се учат. През 1989 г. за трети път в рамките на малко повече от век започва същият сценарий. Така че много ми е трудно, признавам си, да откроя за себе си пример на политик. В епохата на Възраждането чистотата на идеалите е по-зрима, там се вижда кой е героят, кой е предателят, кой е последователен революционер, кой е този, който предпочита да шикалкави и после да се бие в гърдите. А в новата ни история личните качества на политика се размиват от сбърканите политически нрави на родния партиен елит. И ако имаме личности, които се отличават и които могат да ни служат като пример за подражание, ще ги открием не сред управниците, а сред банкери, индустриалци, военни и културни дейци.
