Преди доста време - къде на шега, къде сериозно - писах за благодарността, която обществото дължи на жертвите на навик, страст или порок - на пушачите. Жертви, които самопожертвователно крепят малкия и среден бизнес, земеделието и леката индустрия, косвено движат през контрабандата на цигари важни държавно-политически дела и дори с по-късия си живот подпомагат връзването на бюджета. Никак не е случайно, че и в тоя за 2013 г. акцизите върху тютюневите изделия са към 45% от всички останали. На последно място, но не и по важност: пушачите допринасят за запазване на етническия мир. Нямаше ли ги, от гетата без пукнат лев и с разбираема агресивност ще извират ония интегрирали се чеда на свободното движение на хора, стоки и капитали, които спокойно се мотаят по пазарите с неизменното "вносни цигари, вносни цигари". Вероятно затова като сляпоглухонеми ги подминават храбрите полицаи, разритващи иначе бабите, дето без платено тротоарно право продават цветя, магданоз и яйца.



Тогава таях надеждата, че в свят, който става все по-прекрасен,



пушачите няма да бъдат предизвикани към крайни действия от фундаменталистите непушачи, мнозина освободили се роби на тоя смрадлив порок. С присъщото на неофитите безпаметство те тикат пушачите към съдбовно решение: да се отделят в по-добър и не толкова чистофайнически свят. В него дрезгавите ругатни на жени и мъже с тютюнджийски фарингит и премрежени от дима очи пред чаша коняк или компютърен екран ще са далеч по-човешки от бозавите модулации на гърла, смазани от еко- и биосокове, пеещи за фючърси, политкоректност и природосъобразност.

В тоя по-човешки свят е реален - в другия е недопустим - призракът на дедо Лозо.

Той все по-често ме посещава - особено след изтрещяването на една от гаубиците на правителството, министър Атанасова: "Никаква милост за пушачите!". Вярно, тътенът се смекчи с допълнението, че "като европейци може да минем с няколко цигари по-малко", но продължи да кънти до идиотски предложения и прояви на кретенска активност. Някакво гражданско - гражданско! - сдружение "Живот без тютюнев дим" щяло, представете си, да обучава доброволци, които да обикалят кръчмите и да "сезират" съответните органи за нарушаване на тъй човеколюбивата забрана за пушене на закрити места. После ще продължат и на открити...

Та от тая мъгла изплува призракът на дедо Лозо и като всеки истински призрак вещае истини и призовава към дело чудещите се какво да правят (вж. У. Шекспир, "Хамлет", I, 5).



Явява се с вечната "Арда" (без филтър) в единия край на устата



И приживе я сваляше оттам рядко, когато ядеше и пиеше. Даже заспиваше с фаса. Жена му го взимаше внимателно, за да не събуди "тоя сътвор, че па че зачади"; оплакваше се на етървите с докарани до мила ирония дългогодишни любов и омраза: "Иде ми да го оставим да се подпали некой ден, ама че изгори и юргано, господ да го убие!"

Не го уби Господ, а скоротечна пневмония, която не можа да прескочи. Преди това не можа да прескочи една януарска нощ канавката пред двора си, връщайки се от кръчмата; на сутринта се събудил почти вкочанен и след седмица се спомина. Беше на 86 години.

Малко преди смъртта си дедо Лозо твърдо спря цигарите - "Арда"-та (без филтър) изчезна; продаваха любимата му марка цигари само с филтър, много по-здравословни, както пишеха вестниците. Остана му кефът от пиенето - веднъж месечно на пенсия; беше остарял за трите ракии дневно. Остана му и номерът понякога да троши с ръка последната чаша; беше го видял в един югославски филм за щастливи цигани. Отдалеч в кръвта му и по кожата течаха струйки от някаква баба, която беше дала и името на рода му - Црънкини. Затова като подпийнеше, за да ядосва жена си, казваше, че що де не е и циганин. Та във филма един чупел с ръце чаши, ама се порязвал. "Абе, женка", подхвърляше дедо Лозо, който никога не се порязваше. Ръцете му бяха като гьон от лопатата в сливнишките варници. Затова май и не слизаше цигарата от устата - ръцете му все бяха заети с друго.

Като отказа цигарите, не влизаше в магазина до гарата, макар всеки следобед да играеше сантасе с продавача. Цакайки, казваше: "Нема милост за тебе, Младене; и нема да ти купувам парфюмите!" За дедо Лозо цигарите с филтър бяха "парфюмирани, за женки".

Тоя призрак, съвсем реален в чезнещия свят на пушачите, невъзможен във все по-прекрасния свят на ония, дето все по-настойчиво ги тикат към крайността да се отделят, дава отговора на "Какво да се прави?".

Прави се нещо много просто, макар и трудно: твърдо се следва това, към което ни призовават.

Не пушим!

Не купуваме цигари!

Ходим веднъж седмично на кръчма!

Най-напред предупредително - за месец. Но без милост, както спря да купува от Младен и дедо Лозо, както чернокожите в Южна Африка спряха да купуват от магазините и да работят по ресторанти "само за бели".



И ще настане един живот, при който към края на месеца със сигурност ще чуем:



Хайде, поне една цигарка повече! Че залиня оборотът; че кръчмите се изпразниха; че бюджетът разчита на акцизите; че циганите нещо се бунтуват; че догодина идат избори.

Надали ще стане, имайки предвид способността ни за общо действие. Но си струва да си помечтаем за такава възможност, твърда като ръката на дедо Лозо, за противодействие на държава, където е нормално министър да извика "Никаква милост за пушачите"(изразът излиза 11 400 пъти в Google), но е почти чудо да се крещи "Никаква милост за престъпниците" (364 пъти в Google). Все пак за последните има правозащитни организации, докато на пушачите им остава да се самоорганизират и да доведат до абсурд онова, към което ги тикат. Безмилостно към реална в абсурдността си държава, където трепят старци за по пет лева - кутия цигари от по-скъпите, с филтър.