Един господин по телевизията притеснително и все пак някак тържествено обяви, че тази година не е ябълкова и този плод през зимата ще го купуваме скъпо и прескъпо. Опитах се да го изкоментирам със зарзаватчията Траян, но той се изсмя: "Сигурно неговите градини не са родили - рече. - Нашите ябълки идват от чужбина. Там не знаят ялова година." И посочи към детската площадка: "Я глей там, няма обиране, братче."

В края на площадката, забравена от всички, много стара ябълка светеше с безброй излъскани кълъбца, като да бе запалила по клоните си някакви жълти кандила. Минавах всеки ден под нея, без да погледна плодородието в короната й, нито онова, изсипано в нозете й -

половината в тревата, половината върху асфалта. За десетилетията в "Младост 2" дървото бе станало... невидимо, забравено и загърбено от всички - освен, може би, по време на цъфтежа. Една цъфнала ябълка трудно ще я пренебрегнеш...



Такива дървета се срещат още из бетонните квартали



Навремето са нахвърляли панелките върху отчуждените ниви и овощните градини около разрастващия се град и там, където булдозерът е карал през пръсти или пък е имал добро сърце, плодни дървета са останали до днес. Ако някоя нощ си тръгнат настанените тук от нас борове, кипариси, тополи и брези, ще открием, че сме живели в една невидима градина, устоявала и остарявала заедно с нас.

Нищо, че ние не ги забелязваме, че минаваме под тях като с превръзка на очите, че не посягаме към стеснителните им дарове. Привикнали да се разполагат из пустия кър, сред нас те са доживели една унизителна самотност.

Трябвало е да се напълни околността с човеци, за да се види колко са забравени от хората сега. Минувачът не поглежда към клоните им. Не посяга. Синята слива, която пази пътеката към автобусната спирка, никой не я посещаваше и тази есен, докато и последният й плод не тупна в тревата. Черницата, презряла над същата пътека - не я забелязваха освен когато цапаше ризите им. Крушите петровки опадаха за една нощ - излезе вятър и обявиха код жълто. Вишните изсъхнаха върху клоните - още стоят, ще окапят след сланите. Подир листопада под снега ще червенеят и останали по клоните ябълки - това е типична гледка за квартала, в който жителите бойкотират плодните дървета.

Не само възрастните, децата не се изкушават от предано поднесения им плод. Понякога някой като мен ще му обърне внимание, но ще се смути - ще го видят, какво ще си помислят. И отминава. Те стоят в тревата покрай пътеките и алеите - като просяци, които не чакат да получат, чакат да дадат. В един живот, в който кучето все още е приятел на човека, а ябълката - не.

(Не идват и птици, а които се навъртат, кълват около кофите за боклук.)

Виолета, засмяна фотографка, ми прати снимка на отрупана ("оведена" казвахме в Плевен) от плод огромна ябълка. Дървото е от квартал "Слатина". Плодът е едър, щедър и безплатен. Но си стои по клоните и там ще зимува. Какво показва това? Показва, че драмата се разпростира и извън околната на автора "Младост 2". Може би дори е по-мащабна, отколкото ни изглежда засега. Може би е и по-дълбока.



Не упреквам никого - този път





Не си представям моят съкварталец да подрязва занемарените овошки или да варосва пропуканите им стволове. Макар че повечето хора тук са всъщност довчерашни селяни и съвсем не са чужди на това. Те и днес изминават стотици километри, за да оберат ябълка или круша в двора на заключена далечна къща. Между дедите им със сигурност има такива, които са излизали по къра с калеми в пояса и са ашладисвали киселиците и крушите дивачки - да ги питаш защо. "За да не дивеят - казваше дядо ми. И добавяше: - Като някои хора." Спомням си тази приказка сега и се питам: не е ли това безразличие някакъв особен вид подивяване у всички нас? Едно дебелодушие, което ни откъсва от собствената ни цивилизация. Един отказ от най-преданите ни спътници през хилядолетията.

Спомням си как някога за първи път прочетох за филодендроните на Бакстър. Беше в изумителната книга на Николай Хайтов "Бодливата роза" - за живота на човека в природата и за неговите вини и отговорности към нея. Там Хайтов разказва за невероятния опит на американския криминалист Бакстър с двата филодендрона. Правят единия от тях свидетел на смъртта на другия и после установяват, че живият "помни" убиеца и че изпитва "чувства" към него. (Най-вече ужас.) Неведнъж съм се питал какво изпитват дърветата, тревите, мушкатото в саксията, свидетели на всичко, което сме извършили.

Питам се и сега: ако зарязаните, отхвърлени от нас плодни дървета в негостоприемните ни градове наистина могат да помнят, да мислят и да изстрадват, какво ли ще им е на "душата", какво ли ще им е между нас?

Някога, много отдавна, навярно в предчувствие за всичко това, съм записал такъв куплет:

Бедно човечество! Гняв те гнети.

Случай те води.

А ще издъхнат пред твойте врати

звяр и природа.

Това случило ли се е вече? И само с дърветата ли? Не са ли и мнозина между нас вече също тъй "невидими", без надежда да ги забележат, без право да поднесат даровете си, без шанс да потвърдят свещеното си предназначение? Само дето човекът не е ябълка, той не може да цъфти и да ражда, единствено понеже е създаден за това. Трябва му и друга причина. Това е проблемът...