|
| Стефан Илиев |
- С тази стройна осанка, запазена и до днес, са искали да ви направят офицер, но ...
- Реших да стана артист. Това е случайност, разбира се, както всичко в живота, и вече 55 години се занимавам с това. Родителите ми бяха учители и никога не съм искал да ставам артист - говоря за онези далечни времена. Моите родители ходеха на театър и аз съм ходил с тях. Помня неща, които са, както сега се казва, далечна, далечна история. Така се случи обаче че избрах професията на актьора и това е положението!
- Всъщност, от какво зависи пътят на актьора?
- Зависи изключително много от външни фактори, които се отнасят до това, че птичето на щастието каца само веднъж на рамото и трябва да го хванеш, иначе губиш. Нашата професия е такава, че не всички успяват. Статистически е доказано, че от тези, които започват своя път, само 15 на сто успяват. Останалите отпадат по трасето. Предполагам, че това се отнася за музикантите, може би и за други професии, но за актьора е абсолютно сигурно.
Най-напред трябва да ти предложат, което също е голям шанс, и след като си се съгласил, вече наистина трябва смелост да се убедиш, че ще се справиш, и да си повтаряш "За мене е най-важното, аз мога да направя тази роля, този образ." А вече оттук нататък всичко е послеслов - да разгърнеш това, което си решил да направиш. Разбира се, в сътрудничество с всички останали, които те съпътстват; започва се от осветителя, от гримьора, от сценичния работник и оттук нататък вече идват операторът и режисьорът - най-важното, защото те са двигателите на творчеството.
- По какви образци се изгражда вкусът на нашия зрител?
- За времето през годините много неща биха могли да се разказват, защото животът предлага всякакви възможности и предизвикателства. Но сега, във времето на телевизиите и интернет този, който се интересува, може да седне пред телевизора или компютъра и да види образци на кино или театър. Дълбоко съм убеден от всички разговори, които имам сега, че хората не са си загубили вкуса и усещането за хубавото. Когато хубавото е внушено привлекателно и умно, те се впечатляват и го запомнят. Не бих могъл да кажа, че днешното кино и театър се различават от онези по мое време. Смисълът е един и същ - направи така, че да те разберат, защото театърът, киното и телевизията имат своята мисия. Който влезе в нея, знае, че пропагандира, директно казано, послание за добро - във всякакъв смисъл. Тогава работата е лесна. Едно и също е, както едно време, само че днес техническите възможности са различни. Хората са едни и същи, не случайно има драматургии от 2000-3000 години, от които продължават да се вълнуват и днес. Темелите и на съвременния театър са семейството и любовта; и основната му публика са зрителите до 25 години и след 50-те. Човекът като психика не се променя, а само в изявите си, в наглостта или в примирението, или в някакви други качества или недостатъци.
- Какво не могат да постигнат днешните млади и защо? Известният режисьор Кръстьо Мирски казваше: "Няма да ходя да ги гледам. Те само си преобличат костюмите".
- Това, разбира се, е парадоксален израз на един голям творец, който само подсказва липсата на енергия при изграждане на ролята или на представлението. Но този принцип важи и сега. Не може без подобни случки, иначе няма как да се отдели голямото от малкото; бялото от черното. Това е въпрос на контраст. Може би на младите им липсва желанието да се усъвършенстват и да направят ролите, които искат, съвършено, и дори перфектно. Това е стремлението, което ни липсва и на възрастните, и на младите. Защото възрастните се заразяват от младите, както е валидно и обратното.
- В този ред на мисли къса ли се връзката с младите, има ли у тях интерес към предното поколение?
- Аз съм имал голямо щастие, че дълги години съм работил в състави, в които е имало много възрастни и много млади хора. Когато съм бил млад, не съм имал конфликти с възрастните. А след това във времето, когато съм работил в театър "София" и МГТ "Зад канала", там такива неща не са се чувствали въобще. Напротив - младите са се старали да бъдат като нас. Съгласен съм, че сега сценичният им говор е основният проблем. Много често не се разбира какво говорят от малкия и големия екран. Защото това вече е въпрос на технология и зависи изключително от учителите, с които е започнал артистът. Но пак стигаме до желанието да бъдеш съвършен. А това може и сам да си го научи човек, стига да иска.
- Много рядко се канят възрастните актьори във филмите...
- Който е чел пиеси, който е чел сценарии, който е гледал филми и представления, много добре си дава сметка, че на 100 пиеси или толкова сценарии има роля за един възрастен актьор. А живи има 90, да речем. Е, точно на теб ли ще ти се случи да играеш? Не приемам формулата, че нас ни забравиха. Никой не ни е забравил, просто няма работа за нас. И който не се съгласи с това вътрешно, за да не страда, просто е забравил смисъла на професията.
- От какво линее талантът?
- Ако се откажеш или нямаш идея как да направиш най-доброто - става безинтересно. Идва рутината и залинява всичко, когато ти не искаш да бъдеш съвършен. Нашата дейност е публична. Не може да излизаш пред хората и да не искаш да им внушиш по най-силния възможен за тебе начин това, което ти мислиш. А пък най-добрата рецензия в края на краищата са очите на хората, по тях познаваш вече ти ли си личността с име, или не си. Ако никой не те поглежда, значи вече "довиждане". Край.
- Съществуват ли абсурди в последната театрална реформа, след като има изисквания за качество, художествена страна и продадените билети?
- Понеже живеем в нашата си България, без абсурди не може. Който познава историята на българския театър, знае, че той е в непрекъснати реформи. Те не са спирали никога. Всеки, който дойде на власт и решава нещо да промени, вижда реформа. А под реформа в България се разбира преди всичко съкращения! Театърът обаче е много жилаво създание и въпреки всичко е успял да оцелее по някакъв начин и продължава да работи. В нашия случай, говоря за последните две-три години; прави се същото, което се е правило последните 30-40 години, в които аз съм бил свидетел на тези промени. Не се отчита, че всяко място, всеки град е различен, различна е публиката, различен е манталитетът, различно е желанието да види еди-какво си. Да види един кръг от проблеми, които него го интересуват. И колкото и да е странно, независимо от компютрите и интернет, манталитетът на човек се променя изключително трудно. Не е едно и също в Силистра и Благоевград. Едно харесват там, друго харесват другаде. Не гледайте София. Твърдя, че цялата измет на България се е събрала в нея. И столицата не би могла да бъде мерило за българския театър. Българският театър не е само София и животът не е само в София!
- Преживяхте ли мирогледни сривове и как преодолявате съмненията. Дълго време бяхте председател на САБ - от 1990 до 2005 г. Какво успяхте и какво не успяхте да свършите в тази позиция?
- Дълбоко съм убеден, че не съм се променил. Аз съм преживял 3-4 реформи. Не знам дали съм успял да помогна на съюза с определени позиции, но придоби авторитет. Той и преди го е имал, но когато държавата се разтресе, трябваше организацията да застане на страната на артистите, на страната на доброто. И всички решения, които са взимани, когато аз съм бил председател, са били плод на упорито обясняване, за да се стигне до съгласие. Ние не сме имали разногласия, това е много важно да се каже и може би затова сме една от малкото организации, които не се разцепиха. Всички съюзи са бедни. Но колкото до Съюза на артистите, той никога не е бил издържан от никого и никога не е получавал никакви субсидии. Даже веднага след 1989 г. ние се принудихме, за да съществува организацията, да вземем заем, който успяхме за 2-3 години да върнем. Не искахме да се подлагаме на никакви други унижения.
- Появихте се, макар и за кратко, в един от най-гледаните нови сериали "Под прикритие" в ролята на ген. Пенев и веднага започнаха да Ви наричат "българския Дон Корлеоне". Вярвате ли, че сериалите могат да заместят доброто старо кино?
- Това, че започнаха да се правят сериали, е много добро дело. Но едва когато между тях има реална конкуренция, ще излезе истината, а да не забравяме, че нея ще я каже и публиката. Сега това нещо го заменят с рейтинг, но дали съществува върху хората влиянието на това, което е направено. С масовото навлизане на телевизията в целия свят тя стана основното място, в което се прави кино. За голямо съжаление и в България е така.
- В този смисъл вярвате ли на Харолд Пинтър, който казва, че "в края на човешкия живот се брои единствено достойнството"?
- Човекът е прав, за жалост. Ако сам не можеш да се защитиш и да запазиш достойнството си, никой друг не може да го направи. Но това е и голям кръст, който не всеки може да носи.
