|
| Силвия Чолева |
- Г-жо Чолева, радиото е като че ли медията с най-пряка връзка с публиката си. Как се променя през последните години аудиторията ви? Социалното напрежение приближава или отдалечава хората от културата?
- Да, така е, човек чува нещо и вдига телефона, за да каже какво мисли и в ефир или реагира през компютъра. Това обаче се случва по-често, когато става дума за политика, социални и икономически проблеми, а не когато говорим за култура. Смятам обаче, че хората, които се интересуват от нея, стават повече напоследък. Съдя не само по високия рейтинг на нашето предаване, но и по обажданията, по реакциите в интернет и в социалната мрежа. Явно хората имат нужда от друго - обичайно медиите ги занимават само с политика, престъпления, угнетяващ бит. Животът не се състои само от това. Точно социалното напрежение, стресът, в който всички живеем, кара хората да слушат предаването, в което става дума за книги, театър, кино, изложби, кара ги да се замислят кое е важното и кое отминава.
- Това, че избирателната активност намалява, но се множат интернет форумите за политическо говорене, за какво, според вас, е знак?
- Че българите изгубиха смисъл да изразяват вота си. Като няма кого да избереш да те представлява - не гласуваш на избори. У нас прекалено дълго продължи изгребването на мръсната пяна и в един момент стана като да няма край. Няма перспектива. Младите бягат. Средното поколение е отчаяно. Възрастните примирени. Форумите сега изпълняват ролята на Ганковото кафене. По този повод - у Вазов има едно знаменателно изречение: "Но това бяха само платонически викове, на които турците си правеха оглушки, защото ги презираха". Две думи са важни тук - платонически и презираха...
- Изкуството по принцип е прерогатив на по-заможните обществени прослойки. Кой е "таргетът" на българския артефир?
- У нас по-заможните прослойки се интересуват от друго, не от изкуство. От него у нас се интересуват хора, които нямат средства, но правят всичко възможно да не изгубят човешки облик и да отидат на театър, да прочетат книга, хора образовани, макар и незаплатени подобаващо. Най-унизителното в тази държава е отношението тъкмо към тях.
- Като автор понякога Ви вписват в категорията "женско писане". Комфортно ли се чувствате като българската Ерика Джонг с нейните "крещящи поанти", а и всъщност коя е "крещящата поанта" на съвременната жена?
- Женското писане, както и мъжкото, е важно да е качествено. Това знаят най-добре читателите. Естествено, като жена са ме занимавали подобни теми, но това далеч не е единственото, за което пиша. Проблемът на българската литература е, че малко се чете. Предпочита се преводната. В последните години като че ли има обрат, но още има какво да се желае. Важно е да се познава собствената литература. Колкото до жената у нас днес - разгонва й се фамилията, ако добре ме разбирате. Колкото е по-бедно едно общество, толкова по-зле са жените. Или бъркам? Като прибавим и присъщия на географията ни мачизъм... В последните години българските писателки обаче категорично заявиха таланта си, появиха се много добри книги. Мисля, че няма място за притеснение. А колкото до Ерика Джонг - българската култура като цяло е свенлива, срамежлива, затова някои се впечатляват все още от свободното изразяване, а не би трябвало, особено през XXI век. Странно как същите тези "свенливи" хора приемат вулгарността на чалгата...
- Как се променяше представата ви за литературата през годините?
- Не се е променила много. В средата на 80-те осъзнах, че моята гледна точка е обърната на изток и философията на дзен ми отваря нови възможности в писането. В първите ми стихосбирки имаше повече бунт, бях по-директна, докато в последните - "Картички" и "Писма", както и в романа "Зелено и златно" бурята се е уталожила, занимават ме вътрешните процеси в човека, самотата, любовта, смъртта, старостта, как общуваме един с друг, как се нараняваме, интересува ме детайла, фрагмента, дори романа ми се състои от фрагменти... Без да изоставям поезията, която считам за най-висше изкуство, написах преди години две книги с есеистични фрагменти, след това роман, а сега подготвям книга с разкази. Това, което ми се пише, е вид пътепис. Имам вече такъв опит, макар да излизаше от жанра - книгата "Отиване. Връщане". Липсва ми обаче време за пътуване.
- Като автор на ежемесечни обзори на нови книги в различни списания мислите ли, че тези кратки критически бележки, за които популярните медии предоставят пространство, са достатъчни да отразят случващото се в съвременната българска литература?
- Това е голям проблем, защото не само са недостатъчни, ами са направо нищожни. Смятам, че у нас излизат страхотни книги и тези ревюта, които се публикуват, не могат да ориентират читателя. Хората нямат нужда от големи критически рецензии, но поне от текстове, в които да става дума за автора, темата на книгата, героите, контекста, нещо любопитно, ако щете. Как това да стане в 500-600 знака? Медиите са изолирали културата като цяло, а за литературата почти не е останало място - тя не е атрактивна като музиката, театъра, киното, затова - марш в ъгъла. Гордея се, че предаване като "Артефир" оцелява и се развива в този контекст, а също и "Литературен вестник", "Култура", няколко списания, едно предаване по БНТ... и толкоз. Преди години четях редовно вашата притурка за култура, но отдавна я няма, а притурката на "Капитал" избледня и се отдаде на лайфстайла. Въобще "олекотяването", което се налага на културата ни като цяло, желанието "да се впишеш", да е забавничко, полека-лека подменя стойностите, започва да изглежда, че всеки може, всякак може...
- Защо в България не успяват да оцелеят литературните списания? Имате преки наблюдения като главен редактор на "Алтера" до 2009-а и редактор на "Сезон", закрито през 2003-а?
- Много страдам още и за двете. И двете спряха на петата година от безпаричие. Тъкмо вече имаха публика, хората започнаха да ги купуват по-редовно. Никъде културата не може да оцелее на собствени мускули. Смятам, че държавата ни трябва да заяви ясно приоритетите си и да не си измива ръцете, твърдейки, че културата "ще се оправи сама" или че има пазар, който ще реши нещата. Едно литературно списание не може да се издържа само, даже се налага да се финансира от няколко места. При това нито става дума за високи хонорари, нито за големи разходи по издаването. Българската държава в лицето на Министерство на културата, на образованието също, трябва да има цялостна стратегия за културата, за да е разпознаваемо лицето ни в света, а не размито и изкривено, както е сега. Управляващите, включително и в тази област, не са на нейното ниво, посредствени са. Те трудно проумяват, че това е стойностното, което можем да предложим. Но не само история, а съвременна, жива култура. Да осъзнаят също, че културата, особено литературата, дава плодове не днес или утре, тя е натрупване, а то не става бързо. И през това време писателите не ядат листата по дърветата, живеят тук, сега, докато пишат книгите си.
