Не става ясно дали последните седмици са наистина меки за средата на зимата, или ги затоплиха декемврийските сметки за ток, които горят по площадите на българските градове. Излизат по тези площади обидени и гневни хора и палят купчинки хартия, като че така ще унищожат гадното чувство за грабеж, съзнанието за грабеж, самия този грабеж. Огненият ритуал се разпространи бързо, но не както се разпространява огънят, а този път по жиците, светкавично и безшумно - като електрически ток, онзи електрически ток, който от години олицетворява надменната и нагла сила, злоупотребяваща с търпението на българина.

И сега пред очите ни нещо се обръща в пепел - може би наистина търпението, а може би илюзията, че империята на злото някога ще трепне и ще отстъпи. Империята, която е завладяла, държи и препродава най-насъщната енергия на днешния живот, без която пулсът на държавата, на всеки дом, замира, а светът ни се обвива в мраз и тъмнина. Човекът пробва да се изтръгне от нейните нокти, но това ще бъде един дълъг гърч на съпротива, който безогледната днешна власт ще манипулира с наслаждение, още повече че над романтичното пламъче от запалените сметки вече греят ръце почти всички политически сили.



Особено се възбужда гневът на гражданството от надценките,



с които чуждестранните дружества товарят действителната цена на тока. Електропреносната мрежа гълта почти толкова пари, колкото и самото количество потребена енергия. Особено обидно за населението се оказва перото "достъп". Достъп до мрежата - това се възприема като гавра. Защото огромна част от нея се свързва с незабравимото национално усилие по електрификацията.

Преди народът да научи, че социализмът е съветска власт плюс електрификация, тук вече е било ясно, че елeктричеството е друго качество на живот, че то е условието, без което няма модерна (днес бихме казали европейска) България, няма бъдеще, няма разцвет. И независимо от това, което впоследствие се случва по нашите земи, подемът сред хората, посветен на това дело, макар и неизследван, неописан, трудно може да се сравни по своята спонтанност и покъртителна всенародност.

Покрай излезлите напоследък книги за Гена Димитрова, а може и поради друга причина, чета по вестниците, че детството й е минало в къща без електричество. Това е твърде двусмислено и заблуждава днешния читател. Певицата не е расла в бедност или в някакво гето. Просто в нейното голямо, няколкохилядно село Беглеж електричество не е имало в нито една къща, нито в училището, нито в общината, нито в черквата и пощата. Гена е учила уроци, писала домашни, учила се е да плете и да бродира на газена лампа. Електричеството идва в селото, когато тя е вече в трети клас. Как става това?

В историята на Беглеж се споменава, че това е "първа и най-тежка задача", извършена "с материали и труд на населението". Селото е далече от далекопроводите и първата задача е да се съберат 3 тона бакър, срещу който да получат от фабриката нужния проводник, чрез който да го свържат с националната мрежа. Т.е. това е въпросният "достъп". Онези, които помнят онова време, знаят, че тогава медта беше най-конвертируемото притежание на всяко домакинство. Медните съдове бяха нещо като твърда валута. Те се предаваха от майка на дъщеря, принасяха се в зестра, поддържането им беше гордост на всяка стопанка. Стотици фамилии калайджии се грижеха за това - занаятът им бе сигурен и недостъпен за външни хора. Та в името на електрификацията селата се разделяха с тези семейни притежания, тави, менци и тигани, а чел съм преди време, че в купищата меден скрап можели да се открият негодни духови инструменти от селските музики, както и бракувани казани за ракия.



В онези купонни времена "стимулирали" работниците от бакърената фабрика



със сланина и сирене, с брашно и олио, с яйца и варива, за да ускорят поръчката си. Из цялата страна селата събирали бакър и нетърпеливо чакали жица. Всяко семейство трябвало да осигури и по един дървен стълб. Специална комисия избрала и маркирала в землището 600 дървета, които отговаряли на стандарта. Набавили трансформатори. На 31 декември 1949 г. къщите в Беглеж светнали. Вечерта в салона на читалището селото отпразнувало събитието по незабравим начин: гледали филма "Каменното цвете", прожектиран със собствена (на селото) киномашина, купена срещу доброволно събрано от жителите жито.

"Каменното цвете" е необикновено пищна за онова време, цветна, пълна със звезди на съветското кино филмова приказка. Така приказно ще да се е сторило тогава, в новогодишната нощ, идващото време, бъдещето, електрическата цивилизация. Какво от това се оказа истина и какво - заблуда, се разкри след десетилетия. Но истина е, че светването на електрическите крушки е било знак за промяна, надежда, а и гордост.

Такава е историята на въпросния "достъп". Този "достъп", който днес вбесява обществото и е извор на брожения. Този "достъп", който се оказва продаден (а според други откраднат) на чужденци, на които в някои страни почнаха да им показват вратата. Този "достъп", който нашите деди са прокарвали с надежди, а днес е източник на разочарование. Тъжно и унизително е да видим как ентусиазмът и жертвите им днес цинично се обръщат срещу техните потомци.



Каква ще е тогава добрата новина?



Добрата новина е, че в продължителното и обезверено лутане за съживяването на демокрацията тези протести са като първо реално напипване на посоката. Като знак, че гражданинът не може да бъде лъган, тъпкан и ограбван безкрайно и без последствия. Народът на улицата търси промяна в цялостния си живот, промяна в днешния си хал, промяна в утрешната си съдба. И като в познатата игра на топло и студено, днес, огряна от пламъка на запалените сметки, България с надежда изрича: топло, по-топло, мааалко по-топло...