Големият въпрос сега е какво искаме. Кой го иска? От кого го иска? Протестите почнаха като вик от болка. Социологът Андрей Райчев кристално ясно определи извора на гнева: живея по-зле, отколкото съм живял, по-зле от съседа. Тежко ми е. Боли ме и викам. Изглежда протестиращите сами се изненадаха, че по под техните викове правителството взе, че се свали от власт и дръпна шалтера на парламента. Властта се търкулна на улицата. Вече няма пред кого да поставим и най-семплото прошение. Действащият кабинет е в оставка, следващият ще е служебен - с правомощия, ограничени до текущите дела на държавата, без парламент зад гърба си, т.е. без шанс за промени. Но въпреки това (или пък точно заради това?) ни залива порой от искания. И продължават да валят. Едно с едно несвързани. Биещи се и блъскащи се искания. Едно от друго по-абсурдни. За няколко дни чухме



толкова тежки глупости,



че ако се сбъднат дори 10% от тях, ще преживеем държавна катастрофа по-дълбока и от краха на народната република. Един колега, самонаел се да състави пълен списък на всички искания на всички площадни и виртуални групи протестанти, е успял да подреди в своя паноптикум над 7 хиляди щения. Всяко е ултиматум с претенция на безапелационна истина. В малцинство са възможните (макар и спорни) икономически решения. Повечето сигурно ще са интересни за някой доктор по психиатрия. Най-лесно изпълнимо ми се видя искането за официална религия да обявим тангризма (а защо не тантризма, даден от самия Буда). Относително безобидно ми се видя искането за реституция на големия юс и омарчевския правопис. Но типични и най-многобройни са



щенията за безплатен обяд:



да не плащаме сметките за ток (парно, вода...), да се махне ДДС за тока, да се намалят (наполовина) цените на тока, да се увеличат (двойно) заплатите. Опасни са претенциите "да накажем виновните": да национализираме предприятията за енергоразпределение, да запалим монополите, да излезем от Европейския съюз, да обявим за нищожни договорите за скъп ток, да заключим в затвора онези, които са ги сключили, заедно с ДКЕВР. Няма нищо по-лесно от това да се наброят не 7, а 70 хиляди искания в този ред. Те са в тон с виковете "много сме, силни сме", но повечето ще се спукат като балон,



когато разумът се събуди



от еуфорията на виковете и зададе логичния въпрос какъв е смисълът им и накъде ни водят. Как "да обявим за нищожни" договори, които явно не са нищожни? Как да затворим хора, които са вършили тъкмо това, за което са били назначени, и са имали законно право? Аз бих добавил и сакралния за икономистите въпрос: а знае ли искащият цената на това, което пожелава? "Да ти се случи каквото си пожелаеш" ми звучи като проклятие. Ако съберем в едно желание всички хаотични искания, ще се покаже добре познатата химера, която още от 90-те години бичува нацията -



копнежът да стане чудо



и изведнъж да заживеем по-добре, богато и щастливо като в холивудска сапунка. Без грижи, без да си даваме зор. Това е същият смахнат блян, с който избирателят извайваше идоли, обожествяваше ги на пиедестала на властта, чакаше ги да сторят обещаното чудо, а после ги катурваше и обругаваше с омразата на коварно измамена, озлочестена жертва. Днес рухва поредната илюзия; с нея грохва и митът за "силната ръка" на добрия юнак, който като Ивайло Марулята иде от бедния народ, става цар, прави чудеса, надвива татарската Златна орда и ромеите, мачка болярите, спасява народа. Този мит се роди в отчаяние и бедност през 1992 г. и досега тормози България като зъл кошмар. Страхувам се, че нацията пак няма да признае очевидното крушение на натрапчивия мит. Защото има нужда от халюцинацията, за да преживява по-лесно действителността. Чакаме си чудото.



Готови сме да ни омайват



сладки приказки, че е възможно да измислим (първи в света) нов модел на чиста и свята демокрация. Юнакът да яхне пак белия кон. Ще трупаме нови и нови искания, до изборите ще има изобилие от политици, готови да обещават всичко. Ще си въобразяваме, че е достатъчно да викнем по-силно, за "да случим" желаното. Опасявам се, че в общия кюп с претенции лепкавите утопии и стръвните безумия ще размият и удавят малкото разумни и смислени предложения. Накрая всички ще изглеждат еднакво. Боя се, че под натиск от улицата ще се приемат набързо решения, за които ще съжаляваме. Като мажоритарната изборна система например. Или да вземем пари назаем и да ги похарчим, уж стимулираме потребление (наготово). Притеснява ме също, че сред хилядите искания липсват тъкмо онези, които бих поставил в челната дузина. Например: час по-скоро да се платят дължимите просрочени заплати и данъци, да се сложи ред и контрол в управлението на държавното и общинско имущество, да се създадат добри условия за българския бизнес. Заради миражите засега изпускаме реалното.