|
| Етгар Керет |
Керет живее в Тел Авив със сина си Лев и съпругата си Шира Гефен, с която през 2007 г. спечелиха в Кан "Златна камера" за своя дебютен пълнометражен филм "Медуза". Тази седмица Керет дойде за трети път в България, за да представи новата си книга с разкази "Асамтой" (заглавието е измислено име, което при произнасяне трябва да звучи като "Аз съм той"). През октомври авторът ще ни посети отново, защото у нас ще бъде издадена още една негова книга.
- Как започнахте да пишете?
- Започнах в казармата. Бях в едно поделение с най-добрия ми приятел и той се самоуби. Аз намерих тялото му. 24 часа по-късно трябваше да съм на пост в същата стая, където той се беше застрелял, и там написах първия си разказ. Не бях писал нищо преди това.
- Такова трагично преживяване ви е накарало да пропишете, а пък стилът ви е изпълнен с позитивизъм.
- Мисля, че когато твой близък се самоубие, ти си задаваш въпроса "Защо не бива и аз да се самоубивам". Много хора имат защитен механизъм, щом някой се самоубие, те казват "Той беше луд, беше слаб". Но когато някой ти е бил близък и си знаел, че не е различен от теб и си го ценял, трябва да се запиташ защо ти самият си жив. И мисля, че много от разказите, които съм написал, са моят опит да кажа защо продължавам да живея.
- Защо пишете предимно кратки разкази?
- Не че ги предпочитам, то не е точно избор. Когато седна да пиша, не си казвам "Искам да напиша разказ от три или пет страници", аз просто пиша. И някак си разказите ми се получават много кратки. Аз ги виждам като експлозии, а все още не съм се научил да експлодирам бавно.
- Пишете също и за кино и телевизия, това по-трудно ли ви се струва?
- Не, всъщност го намирам за по-лесно. Като пишеш разказ, все едно правиш торта, а като пишеш сценарий, все едно пишеш рецептата за тортата. Това не е самата торта. Писането на разказ е завършено преживяване, идва от подсъзнанието и е напълно неконтролирано, а сценарият е нещо много по-обмислено, трябва да знаеш накъде отиваш, трябва да можеш да обясниш на хората какво пишеш и защо. Обичам сценариите заради съвместната работа, тъй като има нещо много самотно в това да си писател. Но все пак сценариите не са толкова цялостно преживяване като белетристиката.
- Работили сте и с жена си по съвместен филм.
- По-лесно е да направиш филм с жена си, отколкото да живееш с нея. Когато двама души живеят заедно, често се появяват конфликти за това кое е важно в живота и кое не. Но щом правите филм заедно, вече сте се разбрали кое е важното и гоните обща цел. Затова например, ако съм работил върху свой разказ и се прибера много късно, жена ми ще ме пита "Защо се прибираш чак сега?". Но ако остана в монтажната до много късно, тя ще каже "Ти си моят герой, работиш над филма ни". Има нещо много обединяващо в това и беше прекрасно преживяване.
- Защо толкова обичате да смесвате съвсем обикновени случки от ежедневието със сюрреалистични събития?
- Свързано е със субективното ми възприятие на света. Нашето възприятие често е сюрреалистично. Ако целунеш момиче, в което си влюбен, може да се почувстваш все едно се носиш във въздуха. Знаеш, че не е така, но го чувстваш. А в писането аз се отдавам на тези субективни възприятия.
- В България в момента има масова вълна от протести. Подобно нещо вече се случи в Израел, случва се и по цял свят. Вярвате ли, че на улицата хората наистина могат да променят нещо?
- Запознат съм със ставащото у вас, а и бях активен участник в протестите в Израел. Мисля, че това е много силно и освобождаващо изживяване за самия протестиращ. В Израел повечето протестиращи бяха студенти. Аз вярвам, че ако студент по право или по медицина излезе на улицата да се бори за социална справедливост, той ще стане различен адвокат или доктор след това. Може би няма да стане пластичен хирург, а лекар в малко градче или пък адвокат, който защитава човешките права.
Живеем в ера, в която хората не функционират толкова като общност, живеем си в апартаментите и гледаме телевизия. А енергията на хората, щом се срещнат и комуникират лице в лице, е нещо, което е важно да върнем обратно в живота си. Постепенно ни е втълпявано, че гражданското ни задължение е да гласуваме на избори и да си плащаме данъците. А през останалото време да бъдем прецаквани от правителството и да си казваме "Ами те са си такива, политиците са корумпирани, парите няма да отидат при тези, които се нуждаят най-много от тях". Не е задължително ситуацията да е такава.
При нас в пика на протестите 400 хиляди излязоха на улицата. Бяхме сигурни, че ще променим всичко, но министър-председателят ни игнорира и в краткосрочен план изглеждаше, че сме загубили. След това на последните избори се появиха две партии, които опитаха да заложат на различна политика, вдъхновена от социалните протести. Техните лидери нямаха политическо минало, един от тях се занимаваше с високи технологии, другият беше телевизионен водещ и двамата около 40-годишни. Те опитаха да правят различна политика, без лъжи и измами, с опит да изпълнят обещанията към избирателите си. Спечелиха 25% от гласовете и сега премиерът не може да направи правителство без тях. И той не спира да се оплаква, че те не са професионални политици, т.е. са честни и не могат да бъдат подкупени.
Следващата стъпка, след като протестираш и заявиш какви са проблемите, е да предприемеш някакво действие, нещо конструктивно. Ние си мислим, че ако крещим достатъчно силно, министър-председателят и цялото правителство ще се променят и изведнъж ще станат честни хора. Но не става така. Единственият начин да повлияеш дългосрочно на системата е отвътре. За да създадеш желаната нова реалност, трябва да си изцапаш ръцете, да влезеш в политиката, да формираш нови неправителствени организации, да използваш колективната енергия, за да промениш страната си.
- Засилва ли се през годините нуждата ви да пишете?
- Винаги съм имал импулса да пиша, но той идва и си отива, има периоди, в които въобще не пиша. Но, изглежда, когато бях по-млад, беше по-лесно да се замисля, да седна и да пиша, защото не бях толкова запознат със самия себе си. А сега понякога чувствам една тежест, заради която, преди да пиша, се замислям дали сега е подходящото време, дали знам точно какво правя и така нататък. Този субективизъм действа много пораженчески. Така че не мисля, че по-рано бях по-добър писател, просто пишех по-лесно.
- В интродукцията на книгата си подчертавате, че разказите ви са за неща, които биха могли да се случат, а не за такива, които са се случили. Защо предпочитате този подход?
- Любопитството е това, което най-силно ме кара да пиша. Иска ми се да открия нещо ново, да предприема пътуване. А ако пишеш за нещо, което вече се е случило, ти просто го преразказваш. Аз харесвам и този подход, бих могъл да разказвам истории и да пиша за нещо, което ми се е случило. Но това е фундаментално различно от идеята да отвориш една врата и да не знаеш какво има от другата страна. Това е съблазняващото, да създадеш нещо от една абстрактна емоция, вместо да преразказваш.
- В своите "10 правила на писането" казвате, че е по-добре авторите да не знаят края на историята си, докато я пишат.
- Аз като пиша, не само че не знам края, аз не знам и средата на историята си. Не знам почти нищо за нея. Разчитам на чувството си да намирам верния тон на историята, но, общо взето, се отправям на приключение. Идентичността и страстта на разказа идват оттам, че аз не съм само писателят на този разказ, аз съм също и читателят. А като читател съм нетърпелив да узная какво се случва накрая.
В много случаи, когато пиша разказ и героят ми умре, аз слагам ръка на устата си и си казвам "Как се случи това!". Писането за мен е като сърфинга. Много писатели влизат в колата и просто включват GPS системата или използват карта. Описват каквото видят по пътя, но знаят накъде са се насочили. А при сърфинга ти не отиваш никъде, вълната те носи и ти си там, където тя те отведе.
цезура 
