Бисера Йосифова е завършила изкуствознание в Националната художествената академия. Била е зам.-министър на културата в периода 2002-2004 г. В момента е зам.-директор на Националната художествена галерия и ръководи едно от нейните поделения - Музея на социалистическото изкуство.







- Г-жо Йосифова, Музеят на социалистическото изкуство е рожба на бившия министър на културата Вежди Рашидов. Ще може ли да оцелее като самостоятелно юридическо звено, ако новият му патрон реши да го отдели от Националната художествена галерия?

- Приходите от билети са относително солидни, но ако се отдели юридически, музеят няма как да оцелее, защото това би предполагало един чудовищен, но задължителен административен апарат - счетоводител, касиер, охрана, пазители, уредници и прочее. Затова консолидацията на музеите има своя резон. Проблемът е, че няма добро разпределение на общите средства, т.е. добро бюджетиране. Ако сега дойде тук някой и каже: искаме да снимаме филм в музея, ето ви толкова и толкова пари, тази сума не остава за нас, тя потъва в общата каса на културното министерство и после пак трябва да просиш 5 лева, макар да си изработил многократно повече.

- Две години след създаването на експозицията успяхте ли да убедите противниците й, че не възнамерявате да възкресявате социалистическата идеология?

- Музеят не е исторически. В експозицията са събрани творби преди всичко от един определен исторически период, както и артефакти на социалистическата идеология, защото тя не започва на 9 септември 1944 г. Този исторически период не е монолитен. Тук ще видите неща, които се отнасят към онова социално изкуство, което се създава още през 30-те години на миналия век . Тук е "Трета класа" на Иван Фунев например - творба, която въобще не се вписва в епохата, ако говорим за социализма като държавен режим, но е един предходник на неговите идеи. Що се отнася до периода, обхващащ годините от преврата на 9 септември до промените през 1989-а, аз не съм привърженик на това да илюстрираме историята чрез изкуството. Един държавен преврат може да смени властта, но не и начина на мислене, той не се променя толкова бързо. Което се доказва от последните десетилетия. Животът на изкуството - дори на официозното, партийно, нормативно, тематично насочено изкуство, никога не е успореден с живота на обществото. Големите икономически и политически кризи далеч не съвпадат с кризи в литературата, пластичните изкуства, музиката и въобще духовния живот. Настоящият момент е много показателен. Смениха се поколения, смениха се политическите платформи, смени се всичко; ние си въобразяваме, че живеем в преход към демокрация, но всъщност задълбочихме по драматичен начин посттоталитарните форми в най-грубия вариант на социалистическото мислене. А същевременно театрите са пълни, литературата е във възход, киното - също. Така че изкуството винаги е паралелно, но не и успоредно на политическите процеси.

- Кой идва да гледа статуята на Ленин?

- Идват много чужденци, както и съвсем млади хора, българчета, за които историята, експонирана в залите, е напълно непозната. Като рекат някой път: "в далечната 1988 година"... За специалистите тоталитарния период е един миг история, а за поколенията е важно да няма бели полета за онова време. Не може човек да не познава биографията на родителите си. И още нещо, много важно - чрез изкуството се поднася една друга версия за историята, тя е по-различна. Далеч съм от мисълта да показваме "социализъм с човешко лице". Ето, в момента готвя една експозиция с крайно нечовешко лице. Тя представлява сбирка плакати от най-мракобесния период след идването на народната власт до смъртта на Сталин. Прелюбопитни сюжети. Например: радостният полски народ посреща с венци и цветя съветските танкове. Има и плакати от забележителни български художници. Твърде далечният от социдеите Бенчо Обрешков например е изобразил ярък (и като колорит) каскетиран представител на работническата класа, който дава своя вот. На плаката пише "Да гласуваме за ОФ". От сърце се смях, защото си давам сметка, че онова, което всъщност не пише, е "Децата ми трябва да ядат". Според мен интелигентният човек би се забавлявал с една такава изложба, освен че е поучителна. Но аз вече половин година не мога да я реализирам, защото няма кой да ми отпусне 2000 лв. бюджет и да ми напише една заповед да се реставрират тези неща. Идеята ми за изложба на плаката "Социализъм-интернационализъм" очевидно се посреща със страх.

- Страх от какво?

- И аз не зная от какво толкова се страхуваме? Дали от Сталин, Мао и Червенков? Да не би да припознаем нашето време като посткомунистическо? Или определени персони да се видят като новите тоталитарни вождове? Лошото е, че виждам същата боязън и сред младите изкуствоведи. Десетки пъти съм ги канила: елате, направете тук един провокативен пърформънс; или някаква скандална експозиция; дистанцирайте се от официозно музейното; ето ви статуята на Ленин, ето ви петолъчката, заиграйте се, експериментирайте върху горкия посттоталитаризъм или протодемокрация, или както и да наречем нашето време.... Защо пък да не потанцуваме върху руините на Бастилията? Но ги е страх. От сенките, от призраците на комунизма. А най-пагубен за изкуството е страхът. Точно за това смятам, че Музеят на социалистическото изкуство с всичките си несъвършенства и противоречия от музеологична и административна гледна точка днес е по-необходим от всякога по простата причина, че трябва да помним и познаваме миналото, дистанцирайки се от него. Иначе се стига до един много примитивен вариант - да унищожаваме. Още съжалявам, че сринаха Мавзолея. Ако някои властници бяха по-компетентни, некомплексирани и европейски мислещи, тази сграда можеше да остане като паметник от миналото и същевременно да бъде отчуждена от своето съдържание и използвана. Но да унищожаваш знаците на историята, е изключително варварски похват. И драстичен акт на необразованост. Огромна част от бедите на българското общество идват от необразованост. Вижте ги тези протести на улицата. Абсолютно правилно протестират гражданите, в това спор няма. Но точно в екзалтираните моменти, когато всички сме побеснели, в екстремната ситуация, тогава най-много личи простотията. Страшно невеж народ сме. Лъснаха проблемите на образователната система на демокрацията. Хората не могат да се изразяват, искат нещо да направят, но не могат да го ословесят. Може би е време отново да започнем да се делим на елит и простолюдие, както винаги е било.

- Излиза, че отупахме от праха социалистическото изкуство, а допуснахме повече от 20-годишно бяло петно в съвременното.

- Приемам упрека. Но тъй като съм имала кратък гастрол във властта като зам.-министър на културата, мога да ви кажа, че от 89-а досега всяка година, когато се прави проектобюджетът на Министерството на културата, не е имало случай в предложенията на галериите и музеите да не е присъствало перо "откупки" и също така не е имало случай то да не бъде зачеркнато най-напред. Това е част от големия проблем - липсата на държавна политика по отношение на културата. Което, от своя страна, води до пагубното мандатно мислене. Направихме Музей на съвременното изкуство и какво сега? Депата му стоят полупразни, защото творбите на съвременните художници са или в чужбина, или в частни сбирки. Чак миналата година се отпуснаха 150 000 лв. на Националната галерия и се скалъпи част от колекция. Но с нея пропускът от 20 и кусур години не може да се компенсира. Тези бели полета обричат на анонимност поколения съвременни художници, които остават мъртви за историята. Ето го резултатът от липсата на хуманитарна стратегия, от управлението на белите якички, които наложиха патологични технократични възгледи. Изкуството, видиш ли, да почака. Културата не може да чака, настъпва момент, когато тя си отмъщава. Творците са търпеливи същества. Но техният гняв е изпепеляващ. И не е нужно да са много; една шепа хора на изкуството, но подбрани, са способни да оправят нещата.