Медийната еуфория около служебното правителство и напомпваната бодрост от дипломираните от Харвард до Пекин необвързани професионалсти, като се не пропуснаха и оптимистичните туитвания на президентшата, вдигнаха позната пушилка. Тя забули скудоумието на речта, с която президентът го представи като решителна стъпка към модернизация и реформи, които щели да продължат по избрания път на евроинтеграцията и национален просперитет. Няма защо да си кривим душата - има видима промяна: правителството изглежда модерно и разчита на професионализъм. Твърде забележително е например, че в него няма министри, които се подстригват сами първи номер, каквито имаше неколцина в предишното; дамите също изглеждат по-пипнати, несъмнено влияние от въртенето им в офисни среди. Промяната пролича и в това, че Плевнелиев тоя път не беше нахилен. Това не попречи от висотата на историческия момент да заръси смехории за пътищата на модернизацията - подкрепа на малък и среден бизнес, ограничаване на монополите, грижа за хората в равнините и планините. И особено саниране на панелки + електронно правителство. Това щяло да увеличи работните места, енергийната ефективност и гражданския контрол. И някой хубав ден България ще осъмне в състояние, сменило някогашната мечта за Швейцария на Балканите с реалността на Естония в Югоизточна Европа.

Тия пропагандни клишета, отпечатани в няколкото мозъчни гънки, които отговарят за режима на политическото мислене, трудно прикриват подозрението, че всички останали са ангажирани с проблема за политическото оцеляване.



Те трудно ще впечатлят оскотяващото гражданство



Негова натраплива мисъл отдавна е ежемесечното справяне с непосредствените сметки и елементарното поддържане на жизнения статус, който няма нищо общо с тоя във фейсбуците, туитванията и телевизионните студия. Няма и как да има. Защото ако за повечето български граждани идеалът за справяне с реалността трудно надхвърля 175 евро месечно за член от семейството, пушилката около един лустросан и все загрижен за реформи елит още по-трудно скрива реалността на политиката му, докарала хората до скотско състояние. Това състояние не е само в гетата, в чиито коптори изгарят заключени от родителите им циганета; не е в панелните гета, където зъзнат пестеливи пенсионери, кътащи мизерните си пенсии за хляб и лекарство; не е и по селата, в които грижата за кокошките е по-голяма от тая за живота; не е и в градовете, чиито рушащи се центрове следват разрухата на предприятията. То е навсякъде и връща хората към извратения инстинкт за оцеляване, при което индивидът се оказва по-важен от рода. Впрочем затова тук не се и ражда кой знае колко - нито деца, нито политика.

В това състояние трудно се формулират единни и дългосрочни политически искания. Натискът на жизнените необходимости и принуди не оставя време за обсъждания, камо ли за единно действие. Затова по улиците се крещи за какво ли не, а крайна форма на тия крясъци са хората факли, нещо невиждано и нечувано в българската история. Зад кресливите и видимо неориентирани, видимо намаляващи протести обаче дори и най-яростните любители на конспиративните теории долавят клокоченето, което заплашва да се излее като помитаща статуквото стихия.

Затова досегашните поддръжници на правилния ред по света и у нас взеха все по по-смело да подхвърлят



немислими доскоро приказки за смяна на рестриктивните политики,



за отпускане на колана, за по-щедри социални програми дори и с риск от нарастващи дефицити. Стига се даже и до помисли за ограничаване и одържавяване на монополите, разбира се, не безогледно и не на всяка цена. Може да се очаква, че одържавяването ще засегне предимно губещите, за да прехвърли за кой ли път грижата за изплащането на загубите от безлични управителни съвети към още по-безличните народни маси.

На тоя фон се зароиха намигвания вляво, досега недопустими откъм ортодоксията на прехода и отговорното държавническо мислене. Дори нашенската левица взе курс към отмяна на плоския данък и радикална лява политика. Вероятно тия намигвания са само невротичен рефлекс за самозапазване, който намигващите не искат да представят за флирт, а за първа стъпка към взаимната любов с унижените и оскърбените. В тоя стил и новият папа - неслучайно от ордена на йезуитите - се нарече Франциск по името на беднолюбивия светец от Асизи. Неслучайно при преките предавания от Рим захлъцващо се дърдореше за скромността му и грижата за бедните. Това за по света; за у нас на първите страници на вестниците грейнаха призивни заглавия към новия премиер, цитиращи майчин съвет: Сине, чуй улицата! - казала майката на служебния премиер. Ах... И първата работа на премиера бе да отиде вляво, на североизток от София, където в Русе се срещна с новия патриарх - за благослов и съвет. Дядо Неофит го благослови и посъветва българите да не се самоубиват, а да намерят сили за борба - естествено вътре в себе си и за себе си. Ох...

Тоя маскарад, съвпадащ с разпространяването на притурки към пресата и хвърчащи листове с наредени от разни партии "практически мерки за справяне с кризата", направо плаче да се припомни най-старата модернизационна лява програма. Тя е на 166 години; някои от предложенията почти дословно съвпадат с исканията на протестиращите днес; други изглеждат невъзможни, което не ги прави по-малко справедливи дори и само като заплаха. Добре е тя да се припомни в помощ на правителствата, пропагандистите и протестиращите - не за да ги критикуват или изпълняват, а да ги имат предвид при санирането на обществения живот с вътрешни политически средства, а не само за саниране на панелки с външни парични заеми.



Програмата е нахвърлена през 1847 г. от Фридрих Енгелс, фабрикант, член на Съюза на справедливите, преименуван през юни с.г. на Съюз на комунистите. Озаглавена е "Принципи на комунизма"; изредени са 25 въпроса и съответни отговори. Неин първообраз е "Проектът за комунистически символ верую", своеобразен катехизис, който Енгелс първоначално съставил, а после и го конкретизирал в принципите. 18-ият въпрос на тия принципи засяга развитието на пролетарската революция като средство за обществена модернизация. Изреждат се следните конкретни действия, без които демокрацията би била фалшива. Първият опит за осъществяването им е по време на Парижката комуна, 24 години след написването й.

Ето я за сведение на което и да е следващо правителство, на пропагандистите и най-вече на протестиращите 24 години след началото на т.нар. демократични реформи:

"1. Ограничаване на частната собственост чрез прогресивни данъци, висок данък наследство, отпадане на наследяването на съребрена линия, принудителни вземания и т.н.

2. Постепенна експроприация на поземлените собственици, фабриканти, собственици на железници и кораби, отчасти чрез конкуренцията на държавната индустрия, отчасти пряко чрез изкупуване срещу ценни книжа.

3. Конфискация на имуществата на всички емигранти и съпротивляващи се срещу господството на народа.

4. Организация на труда и заетост на пролетариите за натрупване на националното богатство във фабрики и работилници, чрез което се превъзмогва конкуренцията между трудещите се, а фабрикантите, докато още съществуват, биват принудени да плащат такива заплати, каквито плаща държавата.

5. Еднаква трудова принуда за всички членове на обществото до пълното унищожаване на частната собственост. Създаване на индустриални армии, особено в земеделието.

6. Централизиране на кредитната система и паричния обмен в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и потискане на частните банки и банкери.

7. Умножаване на националните фабрики, работилници, железници и кораби, урбанизиране на селото и подобряване на вече урбанизираните области в същото отношение, в което се умножават наличните за нацията капитали и работници.

8. Възпитание на всички деца в национални заведения и на национална издръжка от мига, когато могат да се освободят от първичните майчински грижи. Единство на възпитание и труд.

9. Изграждане на по-големи палати като национално благо - обществени жилища за граждански общности, които се занимават както с индустрия, така и със земеделие и уеднаквяват живота в града и селото, без да съдържат в себе си едностранчивостта и недостатъците на тия два начина на живот.

10. Разрушаване на всички нездравословни и зле построени жилища и градски квартали.

11. Равни права за наследяване при брачни и извънбрачни деца.

12. Концентрация на всички транспортни дейности в ръцете на нацията."

Фр. Енгелс, Принципи на комунизма, по Der Bund der Kommunisten, Dokumente und Materialien, Bd. 1, Berlin, 1970, S. 600-601