Алек Попов е роден през 1966 г. в София. Завършил е НГДЕК и българска филология в СУ. Автор е на книгите "Ниво за напреднали", "Спътник на радикалния мислител", "Мисия Лондон", "Черната кутия" и др. Лауреат е на многобройни литературни награди. Романите и разказите му са преведени на 15 езика. Член-кореспондент на БАН. Току-що излезе новият му роман - "Сестри Палавееви".





- Сестри Палавееви... две сестри в гората. Отде този интерес към партизанската митология?

- Няма особена логика... И това сякаш е най-хубавото, защото ми дава пълна свобода. Понякога историите просто те избират и не ти остава друго, освен да ги разкажеш. Има предложения, на които не можеш да откажеш: роман за две сестри, тийнейджърки, които попадат в партизански отряд по времето на Втората световна война. Близначките произхождат от буржоазно семейство, което прави избора им още по-драматичен. Това едва ли е нещо уникално, като се вземе предвид, че някои от най-ярките представители на революцията, като се започне от Енгелс и княз Кропоткин и се стигне до Фидел Кастро и Че Гевара, всъщност принадлежат към привилегированите съсловия.

- Защо става така понякога?

- Защото хората не са детерминирани от социалната среда. Тази идеологическа и класова трансгресия силно ме интересува. Бунтът срещу родовото начало и традицията са елемент от еманципацията на личността. Най-често това се случва в името на даден идеал. Но робството на идеите може да се окаже дори по-страшно от тиранията на рода, а освобождаването - още по-проблематично. Да се съхрани балансът между идеите, здравия разум и човечността често се оказва най-трудно.

- Казахте "бунтът"... Сега също сме свидетели на нещо като бунт. Има теза, че настоящите протести ни помагат за израстване на ново гражданско общество. Има и такава, че ни връщат в ранните 90...Вие как смятате?

- Протестите определено помогнаха на нашето общество да спечели, ако не друго, поне себеуважение. Помогнаха му да спечели уважение и симпатия и в чужбина. Чувството за достойнство е от ключово значение за израстването на гражданското общество. Надявам се това да даде тласък и на демократичните институции, тъй като именно дефицитът на правила, на прозрачност и честна конкуренция е в основата на днешната ни бедност. Свободата е гарант на достойнството.

- Появиха се упреци, че писателите не са вече народни трибуни, че не са духовни лидери. Така ли е, или това е митология и няма нужда от такива неща?

- Тези неща трябва да стават естествено, без да се планират. Претенцията за духовно лидерство винаги ми се е струвала доста съмнителна, а позата на народен трибун издава по-скоро амбиции за власт. Навремето литературата е била много по-могъща медия, днес нейното въздействие е по-ограничено и писателите нямат същото влияние. Но когато човек е чувствителен към съвестта си, наблюдателен и критичен, когато несправедливостта и глупостта го отвращават, това се проявява в творчеството му и той неусетно се превръща във фигура, която влияе върху общественото мнение.

- Днес обаче сякаш киното и телевизията влияят много повече от книгите. Ето - "Мисия Лондон" стана и доста гледан филм. Как да върнем българите към родните филми?

- Със силни, смислени истории, разказани добре и по възможност с чувство за хумор. Всеки филм има в основата текст и от този текст зависи до голяма степен какво ще се появи на екрана. От жизнено значение за всеки режисьор е да умее да чете и да избира добри истории. Това е по-важно, отколкото той самият да пише. Тъй като снимането на един филм е свързано с много средства и усилия, продуцентът и режисьорът трябва да са сигурни, че стъпват на здрава основа. Иначе цялото упражнение е безсмислено. Но се боя, че именно изкуството да четеш и да търсиш добри истории не се преподава достатъчно у нас.

- Защо?

- Трудно създаваме авторитети, лесно ги рушим.

- Обществото от нов тип, което се опитваме да построим, как ще си избира авторитетите?

- Не по партиен признак, надявам се, нито по силов. Аз съм привърженик на меритокрацията. В обществото следва да има широк консенсус по най-значимите въпроси и партийните различия да не са чак толкова непреодолими. За мен винаги е било повод за радост, когато хора с различни възгледи постигат съгласие в името на здравия разум и човечността. За съжаление това не се случва често у нас. И все пак, за да се постигне някакъв напредък и да имаме авторитети, ще се налага по-често да преглъщаме егото си и да признаваме очевидни неща. Самите партии трябва да претърпят вътрешна еволюция, която да издигне диалога между тях на друго равнище. Различията не трябва да са самоцел и вкопчването в идеологията не води до нищо добро. Светът не започва с нас, нито свършва с нас.

- А защо държавата най-малко внимание обръща на новата българска литература?

- Знам ли? Може би защото това е най-независимата сфера от българската култура. И не е нещо зрелищно, подходящо за кампании... В това отношение нашата държава е уникален случай в Европа. Субсидира какво ли не, включително тютюна, но книги и други подобни глезотии - йок! Не мен обаче ми се струва, че някак си е по-престижно и далновидно една страна да се ориентира към износ на по-сложни продукти. Не че имам нещо против чушките и доматите...

- От нов вид управление ли има нужда културата?

- Държавата трябва да поддържа рамката, но не и да навлиза в творческите процеси. Смятам, че беше голяма грешка закриването на центровете за отделните изкуства, които подкрепяха именно независими проекти. Мисля, че бъдещето е в създаването на децентрализирани фондове, които да подпомагат реализирането на качествени произведения, способни да издържат на международната конкуренция. Да се изградят ефективни механизми за защита на авторските права, както и достатъчно силни и компетентни органи за управление на колективните авторски права. Живеем във времето на високите технологии и трябва да се намери балансът между интересите на авторите, технологичния бизнес и потребителите.

- Ние не сме свикнали да се смеем с историята си, а по хумор новият ви роман малко напомня "Амазонката на Варое" от Биолчев - смях с неща, които сме свикнали да приемаме трагично или патетично. Лечебна ли е такава ирония?

- Иронията и хуморът са целебни. Макар че в силно идеологизирани и напрегнати исторически моменти на тях се гледа едва ли не като обида към нацията. И все пак те са оръжие на нормалността, без което ще се върнем във времената на инквизицията.

Иронията и най-вече самоиронията създават особено поле на скептицизъм, в което идеологиите трудно виреят и поради тази причина са силно недолюбвани от тоталитарнтите и авторитарни режими. На тях им дай патетика и жертвоприношения!

- А ние от какво имаме нужда?

- Ние се нуждаем от здравословна дистанция от миналото. Не казвам да го забравим - в никакъв случай, но да не му позволяваме да ни манипулира. Всъщност именно когато се опитваме да го заметем небрежно под килима, то сякаш ни връхлита отново в най-неочаквани моменти. Затова изтласкването не е решение. Според мен миналото трябва да си остане там, където си е, и по възможност да не трови днешния ден. Може да спорим за него, да имаме различни гледни точки, но да не ставаме негови роби.

Има и ще има произведения, които изследват историята единствено през призмата на трагизма, но трябва да има и други, които се опитват да видят нейните парадоксални измерения. Такива като "Швейк", като "Параграф 22", "Пътуване до края на нощта" на Селин. У нас - "Възвишение" на Милен Русков или пък романа на Биолчев, за който стана дума...Не случайно тези книги често са посветени на войната, тъй като именно тук фалшът, лицемерието и лъжата са най-големи.

- Мислите ли го като за кино романа? Става ли за сценарий?

- Това, разбира се, биха преценили най-добре евентуалните продуценти. В романа има много действие, непрекъснато възникват абсурдни и трагикомични ситуации, затова предполагам, че няма да бъде скучно за гледане, както не е скучно за четене. Връзката е очевидна. Естествено, иска се кураж и характер, за да посегнеш към тази тема, по един толкова разкрепостен начин. Само си представете "На всеки километър", сниман като "Ало, ало", "Гадните копелета" или някой от филмите на "Монти пайтън". Мислите ли, че нашето общество е готово за това?

- Не мисля, поне в масата си. А каква доза достоверност влагате в образите?

- Е да, наложи се да изчета доста литература...Спомням си, че в библиотеката ме гледаха много странно, когато си изписвах тези забравени заглавия: спомени на бивши партизани, партизански романи, Краткия курс по история на ВКП (б) и пр. артефакти. Напълно осъзнавах, че те отразяват само едната гледна точка към историята и едва ли са най-меродавният източник. Но за мен беше по-важно да се потопя в духа на епохата, отколкото да изследвам фактологията. При изграждането на образа на командира Медвед съм се опирал донякъде на черти от характера на небезизвестния Дед, командира на отряда Антон Иванов, описан в документалната книга на Давид Овадия - "Дед или разгромът". В съдбата на моя герой се оглежда и трагичната участ на онези комунисти, които емигрират в края на 20-те години в СССР - "отечеството на световния пролетариат" - за да свършат по сталинските лагери като Теохар Бакърджиев, Георги Попов, Благой Попов и редица други.