Освен че е "люлка на цивилизациите", Европа стои върху световната карта и като изпитан социален модел, средище на културни стандарти, еталон за върховенство на закона, мерило за правозащитна взискателност и разработени схеми на икономическа солидарност.

А България? Откакто е член на елитния клуб, тя обитава балканския кръстопът като страна с провален социален модел, мерило за ниска публична култура, еталон за успешни корупционни практики, модел за продажни медии и пример за отсъствие на съсловна почтеност.



Защо изобщо сме заедно?



И свиква ли се с това? Бих могла да отговоря на този въпрос с перифраза на класическата лема за народа, който си заслужава управниците. Този същият народ, който е втренчен в телевизионния екран и поглъща демагогията и цинизма, изричани с възторг от възторжени безсрамници, е предаден народ. Няма кой да му обясни от телевизора, че такива абстрактни неща като почтеността и достойнството влияят директно върху неговите доходи, че от начина, по който една европейска страна изпълнява поетите пред Брюксел ангажименти, зависят субсидиите за селското стопанство, например.

Ето малко актуална конкретика от последните дни: заради морално укоримото поведение на председателя на Върховния административен съд Георги Колев ще пострада имиджът на България пред Европейската комисия с всички негативни последици от това. Посоченият пример е от поредния скандал във Висшия съдебен съвет, който прекрати ключова проверка за случайното разпределение на делата. Най-вероятно, за да се прикрият неудобни за шефа на ВАС констатации...



За хората етикети



Примерите, впрочем, са обидно много - дължим ги на "хора етикети". Техните имена се превръщат в синоними на определен тип поведение и добиват статута на нарицателно, стават илюстрация на начина, по който въпросните личности пресичат общественото поле, лишавайки себе си от онези пластове цивилизованост, които свързваме с професионалната етика.

Всяка епоха има своите хора етикети. В привидната нормалност на българската битност тяхното роене е колкото обилно, толкова и обидно. Няма публична сфера, която да не блести с подобни човешки постижения. Съдиите имат своя "казус Марковска", в социологията дефилира Радева, в журналистиката ненадминат е Бареков, в банковото дело - Василев, в издателско-следователския бранш - Пеевски. Стигаме до политиката... И спираме. Годините на т.нар. български преход попълниха паноптикума от етикетирани политици, чиито гастроли из лабиринта на родната публичност оставиха мръсни следи, разпокъсана нищета и погубени мечтания. Около тях винаги са кръжали брокерите - същите онези, които наричат себе си елит, интелигенция. Същите онези, които флиртуват с властта и летуват в нейните резиденции. Същите онези, които могат да защитят всяка политическа платформа срещу съответното възнаграждение. Защото в крайна сметка винаги става дума за пари... От тук до изборите аргументите ще се множат. Въпреки липсата на политически платформи.



Какво ще стане след това?



София ще продължава да вегетира в килера на Брюксел. Европа няма да изключи България от съюза. В подписания договор за присъединяването няма такава клауза. Изключването на една страна заради неизпълнение на поетите ангажименти е хипотетична конструкция върху несъществуващото поле на общоевропейския морал, т.е. безсмислена реакция на фалша, с който живеем. И на фарса, който се вихри наоколо въпреки личните и национални трагедии, случили се от двете страни на Балкана през зимата на 2013 година.