Късната Цветница винаги е по-шарена и по-пищна от подранилата. В минали години огромната върба в началото на кварталното паркче посрещаше празника черна-почерняла, едвам успявах да открия напъпила клонка да уважим обичая. Сега градът е нацъфтял, храстите зеленят и жълтеят, овошките ръсят венчелистчета по ветреца, от кофите и кошниците на селските баби край спирките са бухнали нарциси и лалета, а магазините и сергиите на цветарските вериги изнасят невероятни, сякаш пластмасови растения, чиито имена няма да науча ако ще да има и още един живот. Тази година е хубавата Цветница. Природата е вече будна и усърдна, победоносна в силата си да роди и да отгледа цвят и плод. Тревата, тази метафора и на живота, и на смъртта едновременно, обвива тъжното зимно вчера - още седмица и стадата ще нагазят в нея. Ще бъде подозрително, безсмислено престараване да поддържам аналогията между пролетното оживление ("Нивята се пробуждат за своите юнаци.") в майския пейзаж и същия сезон в литературната "нива". Докато сега в полето сеячът хвърля семена, писателят обикновено прибира сечивата си и чака плодовете на предишни сеитби. Особено най-младият писател, онзи от ученическия чин, от класната стая.

С годините започвам да възприемам все по-внимателно литературните усилия на юношите от тази възраст. Получи се някак неусетно: обикновено в късна пролет завършват различни конкурси, учители от гимназиите ми пращат съчинения, стихове и проза на свои ученици, родители ме посещават с "опити" на своите деца и с ужасния въпрос дали има "смисъл". Имам си готов отговор, че "да" и че "има", в онова значение, че е занимание благородно, че издига някак човека, извайва го, прави го именно "по-смислен" и т.н. Но родителят иска другия отговор: ще го бъде ли този гимназист в смисъл благосъстояние, в смисъл прослава, защо не и в смисъл нобелов хоризонт. В този точно смисъл мразя да отговарям и противодействам със също тъй безсмисления въпрос: а дали авторът преследва нещо такова, докато блъска клавиатурата, будува до зори, доспива си в клас и мъчително, напрегнато размишлява върху любовта и смъртта? Той вълнува ли се от това, или е предоставил тези терзания на институцията родител? С такива въпроси ме притискат и познати психиатри, те пък особено трудно приемат онова, което им повтарям: че



младите поети пишат за смъртта, а старците - за любовта



И че точно за това няма подходящо обяснение. Странно, лишено от логика, но пък и напълно безопасно...

По-ранна или по-късна, Цветница нерядко минава точно под знака на такива вълнения. Този път прекарах интригуваща седмица с куп разкази и друга проза на работната си маса и си мисля, че едно разпиляно и не много подредено впечатление не бива да оставя неогласено. Внимание: от текстовете на най-младите писатели някак изведнъж, но също така и някак вкупом се оттегля Щастливият Край!

Странно събитие, като се знае, че след десетилетията социалистически, а после и капиталистически реализъм, след "Мосфилм" и Холивуд, ботушът на оптимизма и позитивизма е отпечатан дълбоко върху цялото българско изкуство. Нещо повече - и върху зрителя, читателя и слушателя, който дори вътре в себе си не може да изтърпи истината - особено когато е истината за собствения му живот. Това в прозата на възрастните също се забелязва, но ясно се долавя свръхусилието на автори (онези от тях, които са на такова свръхусилие способни) да избегнат хепиенда - с риск да развалят настроението на публиката и с риск да остане това неоценено. Може би в литературното си детство немалко днешни, а и предишни майстори също са допускали, че художеството не е гримьор на действителността, но в края на краищата са се отдали на стандарта: разхубавяват ли, разхубавяват. Понякога дори трупове.

Несправедливото тук е, че дори да искаш да проследиш какво ще излезе накрая от днешните начинаещи, малко хаотични, но напълно неординерни автори, няма как да се справиш: имената им са в някакви строго охранявани пликове, пред теб са само номера: 7, 29, 218, 403... Едно е сигурно: в прозата им се срещат всякакви хапчета, всякакъв бял прашец и всякаква трева, всякакви зависимости се обявяват и разискват, но срещу зависимостта от хепиенда те се изправят спокойно, нехайно, някак дори с досада. Разточително татуираните им герои и героини презират този изход, самоубийството е най-малкото, което могат да ни погодят. Понякога изненадват: компанията намира съкровище, перипетиите ? приключват, мед и масло ще текат - не разбираш авторът вярва ли си сам, или просто ни поднася. Друг път финалът е с двойно дъно: любимият заминава за чужбина, изгората му остава. За единия краят е щастлив, за другия - трагичен. Или: героят жажда да умре, но някакъв неканен персонаж го спасява, направо ни в клин, ни в ръкав. За него краят е лош, за читателя обаче облекчителен, отдъхва си... и той щастлив. Обикнат финал, впрочем, в най-младата проза от тази година.

Въпросът е как през времето, докато се превръщат от номера в имена (защото без съмнение някои от тях утре ще бъдат имена), те ще успеят



да се преборят с очакването на пазара



за щастлив край, с опасната зависимост у читателя, който те гледа в ръцете за хепиенда, дето смята, че му се полага.

И си мисля посред тая, особено разточителна Цветница, дали ще имат шанса някои от тези момчета и момичета да продължат пътя си в изкуството със същата свобода, самочувствие и опърничавост, каквито носят днес, докато са само номера в литературната томбола. И както сме погълнати от избори, единствено от избори и кой знае защо пак от избори, дали си спомняме онези млади хора, които наистина са изправени пред избора на своя живот: пазар или изкуство, конюнктура или свобода. Защото Щастливият Край в живота може би идва тъкмо тогава, когато се освободиш от него в творчеството си. И, разбира се, ако има кой да ти стиска палци...