Служебният премиер Марин Райков проявява видима нервност по темата "пари на държавните дружества в банките". Това е изненадващо, доколкото Райков лично извади темата на дневен ред и въпреки ограничения мандат на служебното правителство се захвана да пише правила, които да ограничат концентрацията на държавни пари в една банка - цел, напълно похвална. Вместо да трупа позитиви от всичко това, служебното правителство започна упорито да отказва информация и да затъва в тресавището на банковата тайна, която не можело да наруши.

Това криволичещо поведение поставя серия от въпроси. Предпазливостта на премиера и начинът, по който бе вдигната топката, оставят впечатлението, че друг раздава картите и този друг счита краткия времеви прозорец в мандата на служебното правителство като добра възможност да се попречи на сливането на държавата с една конкретна банка. Само по себе си това е показателно за създадения от самата власт политико-финансов Франкенщайн.



Страхът да се говори конкретно -



с посочване на точни числа и назоваване на банката, на свой ред няма нищо общо с пазене на банковата тайна, а си е чисто и просто страх. Страх от чудовища.

За това свидетелства поредица от факти. Ако има някаква тайна къде са парите на най-богатите държавни дружества, тя съвсем не е банкова, а публична. Банката, която сега служебният премиер Райков предпочита да не назовава, отдавна се знае. Според официално предоставена справка от бившия финансов министър Симеон Дянков във въпросната финансова институция - Корпоративна търговска банка, през 2010 г. бяха концентрирани 408 млн. от общо 855 млн. лв. по разплащателни сметки и депозити на държавните дружества. Тази сума впоследствие е набъбнала - по данни на рейтинговата агенция "Фич" към края на септември 2012-а, парите само на Българския енергиен холдинг в КТБ са били над 600 млн. лв. и слабата диверсификация при управлението им се отчита като риск.

В тези числа вероятно е настъпила някаква динамика, но те така или иначе са налице. На този фон опитът на служебния кабинет да си измие ръцете с



алибито "банкова тайна"



и отказът да се влезе в конкретика са, меко казано, неубедителни. Няма никакъв проблем държавата като принципал на съответните държавни дружества да обяви факти около управлението на капитала им, ако счита това за целесъобразно и в обществен интерес - предоставените данни от Дянков са свидетелство за това. Нещо повече - държавните дружества са държавни, отчитат се на всеки три месеца за финансовото си състояние и по дефиниция подлежат на обществен контрол (друг е въпросът доколко се случва това). Служебният кабинет обаче се побоя да обяви дори общия размер на депозитите на държавните фирми и се ограничи със съобщението, че 54% от тях са в една неназована поименно банка.

Какво ни казва това



54% от неизвестното Х



И защо е толкова трудно да се посочат дори най-общи числа? Какво всъщност могат да разкажат тези милиони?

Бившият премиер Бойко Борисов хвърли прах в очите на обществото, като обясни, че държавата не може да си изтегли парите от въпросната банка, защото щяла да я фалира. Така излиза, че държавата едва ли не се е нагърбила със задачата да гарантира дългосрочно печалбата на едно частно дружество. От отчитаните финансови резултати от КТБ е видно, че това е факт. Срещу стотиците държавни милиони в банката печалбата й за 2012 г. бе 56.6 млн. лв. - не лош финансов резултат на фона на активите, отчитаните нива от останалите финансови институции и кризата в кредитирането.

Печелят ли на свой ред и колко държавните дружества от депозитите си в КТБ, наистина ли това са най-добрите оферти, както твърди Цветан Василев, доколко обезпечени или изгодни са отпусканите кредити на закъсали държавни фирми и какво може да се получи срещу подобен навременен жест надали някога ще се разбере. Малко по-ясна е картината на това какво прави банката с осигурените със съдействието и на държавата средства.

КТБ бе забъркана във всички по-големи приватизационни процедури при кабинета Борисов, като едновременно с това се оказа основен кредитодател за разрастване на нова медийна империя. Не е за вярване лекотата, с която бе приключена проваляна години наред приватизационна сделка с етнически заряд - приватизацията на държавния дял от 79.8% в "Булгартабак" за 100 млн. евро, купени от руската държавна банка ВТБ. Самата КТБ гарантира впоследствие изкупуването на миноритарния дял в холдинга. През април т.г. дъщерната "ВТБ Капитал" придоби близо 10% от КТБ. КТБ и "ВТБ Капитал" купиха 73% от БТК. КТБ се спрягаше като заинтересована от приватизацията и на БДЖ "Товарни превози", както и на закъсалото ВМЗ-Сопот, което прибягна до плащане на заплати с кредити от същата банка. Така излиза, че ковчежникът на държавни дружества се оказва и играч с крупни интереси за приватизацията на държавни дружества.



Синергия между частна банка и държавна икономика,



която е на път да премине в частни ръце. При това подплатена с медиен комфорт.

На фона на малкото изтекли в публичността факти от това задкулисие заглавичкването на обществото с нищо неказващи проценти за дела на парите на държавните фирми в анонимна банка е обидно. Надали ще научим повече и от обещаната на всеки три месеца информация дали някои дружества надхвърлят предложения нов лимит от 25% за концентрация на средства в конкретна банка, който ще отчита както внесените на депозит и разплащателни сметки суми, така и непогасени заеми, тоест картината ще е съвсем замазана. Тези бели петна и нежеланието да се говори в конкретика поставят служебния кабинет в ролята на заподоздрян, докато той поне на думи се кани да води и бездруго тежка битка. Зад това прозира желанието на министрите да свършат работата тихо и да си спестят публичните скандали. Това желание е разбираемо, но звучи рисковано и наивно. Рискът при тази игра на тайни е отсрещната страна да държи твърде силни козове и в крайна сметка да победи, без обществото да разбере. При това - ако вярваме безрезервно на чистите намерения на останалите играчи.