|
| Калин Василев |
- Спечелихте националната награда за първа книга "Южна пролет". Смятате ли да се посветите на писателската кариера?
- Ако питат мен - журито направи мъдър избор, което сигурно не радва много другите участници...
- Шегичка, надявам се.
- Шегувам се, eстествено. Но искам да споделя нещо научено - с моите връстници и с по-младите от мен. Нека имат търпение и хвърлят малко труд. Ясно е, че младият автор иска бързо да бъде забелязан, но трябва да знаят, че зад всеки 10 страници публикуван текст стоят поне 100 страници, които никой не е чел, защото просто не стават. Проумях, че писането, "ставането" и одобрението накрая са неща, изискващи време. Ако го нямаш - не си за тая работа. Нека авторите, които скоро са започнали, не се притесняват, че първите им текстове не са харесани. За първите ни 200-300 страници трябва да се извиняваме на хората, които са ги чели. За ужаса, който са преживели, докато четат. И за неудобството, с което е трябвало благовъзпитано да ни кажат какво им се e стоварило на главите.
- Е, струва ми се, че надценявате... или подценявате читателя. Едва ли някой би продължил да чете след първите две страници една очевидна галиматия...
- Ще ми се само да кажа, че търпението е много важно при тази работа. Резултатите идват по-късно. Изобщо чуждият опит е много ценен, макар и в повечето случаи напълно безполезен. А за писателската кариера - струва ми се, че човек не трябва единствено с писане да се занимава, независимо колко е добър. Няма да е здравословно, ако иска да го прави в България. И ще пречи на сюжетите му, освен ако не приема стимуланти.
- Пак шегичка, предполагам.
- Пак. Но вярвам, че писането се получава от други неща, не просто от желание за писане. Не идва от само себе си. При мен е по-благодатно за идеи, когато се занимавам с други неща, и след тях седна да пиша. Не мога да си представя авторите, които си седят вкъщи и създават истории, без да излизат.
- "Опити за любов и щастие" е книга, в което читателят вижда част от живота на 20-25-годишните - студентство в страната, в чужбина, търсене на работа, купони, някаква метежност и на морал, и на географии, и на приятелства... Младите българи наистина ли са такива?
- Младите българи, с които общувам, които съществуват реално или пък аз си ги измислям, са точно такива. За останалите нямам представа. Струва ми се, че движението, опитът са много важни. Опитът от грешки, опитът от пътувания, сравнението. Изборът пред две нееднакво добри възможности и предпочитането на по-малко популярната. Човек никога не знае. Много млади хора интуитивно се насочват към най-шантави идеи - и то се оказва печелившо може би защото това им е кармата. Други хвърлят много енергия за нещо, което изобщо не им е нужно. Несправедливо е към твоя живот, ако живееш някакви чужди желания, ако правиш нещо само защото така ти е внушавано. Най-честно е, когато вървиш пред или след желанията си. Когато, дори да бъркаш, е твоят собствен опит, а не чужда грешка. Моите герои създават своя опит и правят нещата, които те искат. Участват в своя живот.
Младите българи - моето поколение, пътуват страшно много. Страшно - в сравнение със своите родители, на страшни места - ако питате родителите на родителите. Страхът от движението намалява, но се отплаща с преживявания и спомени. Мисля, че всичко става все по-бързо, живеем все по-бързо, а за съжаление моралът има по-стабилно място, когато движението е по-бавно.
- Моралът...Няма български писател, млад или стар, който не е опитал да прозре т. нар. "народопсихология". Според вас какъв човек е българинът като цяло?
- Често се очаква от авторите да дадат мнение "какви хора сме" или "какви са българите". Мисля, че много от авторите са способни на напълно неадекватни оценки.
- Защо?
- Защото част от тях не са много социални, друга част не са много ведри като светоглед, а трети са изключително субективни или реактивни. Но аз като дървен философ и същевременно с неголям житейски опит човек съм забелязал, че повечето българи са специалисти в това, което не им е работа. И по-скоро ще кажем как една работа няма да стане, ще разясним на кого какво не му влиза в задълженията, отколкото обратното. Със сигурност това не ни помага да растем. Проблем е, че хората не се чувстват свободни, хората получават малко пари и това ограбва живота им, пречи на задължението им да имат самочувствие, лишава ги от възможностите за пътуване, за нормално обличане, от правото на зъби...
- ???
- Зъби за говорене - и за хранене...
- А може би и за хапане?
- Може и за хапане. Но и много хора оправдават някои свои бездействия с липсата на пари, дори в случаи, когато нещата не опират до това. Например свалките, по-точно ухажванията. Вече няма ухажване, пие се ужасно. Явно има още доста страх, срам и предразсъдъци към хубавите неща. Всичко се цифровизира. Това е ужасно. Идват поколения, които са страшно комуникативни зад монитора вкъщи, но дали ще могат да работят и живеят с хора, които не са емотикони и постове, които не кликат, вместо да се здрависват? Неизвестно.
- А има ли някаква общност между младите хора на перото днес? Вие с кого общувате например?
- Аз не съм част от никаква общност на млади пишещи хора. Не защото не искам, а защото няма, или аз не съм видял в моя град. Може да е въпрос на провинция. Имам интересно наблюдение - преди известно време на един конкурс ни награждават с първа награда мен и един връстник. Който обаче не дойде за награждаването. Пратих му и-мейл да го поздравя. Той ми върна фигурка на палец, емотикон. Пътувах около 6 часа за награждаването, а той живееше на 20 км оттам. В залата имаше възрастни критици, няколко ученички, няколко наградени, а публиката - предимно възрастни хора, жени с жалейки, хора, работили допреди 10 минути. Екзотична работа. Връстникът ми е страшно талантлив, доста по-добър от мен, но това по-скоро отговаря на въпроса дали младите хора имат нужда и искат ли да се събират и говорят за писане. По-скоро не.
- А защо е така? Откъде идва?
- Като си помисля, не са само младите така. Баща ми е същият - няколко пъти пътуваме заедно за конкурси и той директно казва, че са му скучни такива събития, и отива да си търси нещо за ядене, понеже сме пътували дълго. След това пази колата, понеже доскоро беше чужда. По-малко изморително е да получиш оценката си, без да влизаш в комуникация с хората.
- Не е ли малко дивашко това?
- Моите хора са диваци в един или друг смисъл. По-нешлифовани хора са. Не виждат разлика, примерно, между "дибидюс" и "дюстабан" и завършват историите си с "и тя ми каза - искам те дюстабан гол". Или пеят "Гелям даде" - акапелно.
- Но при писането това граничи с малограмотност, тя отпъжда читателя. На вас нужен ли ви е читателят, смятате ли да го съблазнявате, възможно ли е да си решите да си вадите хляба с писане? Изобщо, как ще си вадите хляба?
- Около 2 години бях репортер в радио...Човек може да си изкарва хляба с писане, когато е репортер, журналист, занимава се с медии. И има много такива случаи - писатели, поети, въобще автори, които съчетават писането си с медийна работа. Това е страхотно, така мисля, но е ужасно трудно. Иначе човек едва ли може да се издържа само от писане на книги в България. За себе си пожелавам да мога да си изкарвам хляба с работа, която обичам. Без значение каква, не непременно с писане.
- Наистина ли младите хора избягват да четат, а предпочитат зримото, виртуалната образност? Има ли бъдеще книгата като носител на писана словесност?
- Мисля, че голяма част от младите получават невродермит, без да ликуват вътрешно, когато стане дума за книги или някои им възложи да четат нещо извън изпити и училище. Книгата е добре да оцелее, макар че не е толкова лошо, ако се чете и през електронните четци.
- Свикнали сме да се вайкаме заради историческата си съдба и днешната политическа реалност. Споделяте ли това?
- Истина е, че човек може да се роди в Ню Йорк и да има живот, който да е немислим за връстника му от с. Поповица. Но не всичко в човешкия живот се предопределя от политика и история. Ако някой вини политиката, освен ако действително не е репресиран, за своя неуспех, най-малкото не е оригинален в оправданията. Не и сега, при отворените граници, при тази мобилност.
