Служебният премиер Марин Райков оставя паметна диря, ако не другаде, поне в българската дипломация, която не е виждала чудо като неговото.

Съчетаващ две функции, той се възползва от качеството си на външен министър, за да предложи на себе си като министър-председател собствената си кандидатура за посланик, и се одобри като най-подходящ за поста в Рим, който дори не е вакантен. За целта неговото правителство прие на последното си заседание на 23 май решение и за овакантяване на този пост, като на потърпевшия посланик предложи посланическото място в Париж, което за всеки случай Райков си бе запазил незаето. След това служебният премиер обясни, че не вижда конфликт на интереси.

Тъй като сме се нагледали на безпринципни назначения на "калинки", изненадващо е, че и високообразовани функционери не им отстъпват по безпардонност, когато става дума за собствените им интереси. Още по-изненадващо е, че тъкмо в професия като дипломацията, която би трябвало да се придържа към някаква изтънченост, се дава



пример от най-високо равнище за дебелокожие



Дори президентът Росен Плевнелиев, който иначе показва добри маниери, не вижда нищо нередно и е склонен да угоди на каприза на назначения от самия него вече бивш служебен премиер. Двамата дори не подозират на какъв резил излагат себе си и държавата.

"Коректно е, когато един компетентен и отговорен дипломат от най-висшето ниво в кариерата поеме тежкия кръст в труден момент за държавата, той да се върне обратно към своите ангажименти. България има нужда от своите качествени дипломати. Би следвало, когато те поемат сериозни отговорности, държавата също така да понесе своята отговорност, а не да го хвърлим на кучетата, след като три месеца е работил, прекъснал е мандата си и е поел една сериозна и тежка задача за родината си", обясни президентът намерението си да подпише указ за назначението на Райков за посланик в Рим.

Тъй като Плевнелиев не е бил дипломат, редно е да се провери какво е "коректно" в самото външно министерство. Дългогодишни служители описват следната практика: след като вътрешната процедура отсее подходящите кандидати за вакантните постове, се пишат мотиви за предлагането на всеки от тях. После се взема решение от министерството, което се докладва на закрито заседание на правителството и се внася за устно одобрение от президента. Тогава се възлага на посланиците в съответните страни да поискат агремани (съгласия) за приемане на нови ръководители на мисиите. Това става на среща с министъра на външните работи в приемащата страна или с някой от неговите заместници, но много често и само с началника на протокола. Искането се отправя устно, като се придружава от кратка писмена биография на кандидата. Целта е да не се шуми преди извървяването на цялата процедура, за да не се поставят в неудобно положение кандидатът, неговата държава и приемащата, ако искането бъде отклонено. Отказ на агреман не се обявява изрично, защото звучи грозно, а се чака два месеца за съгласие и ако не се получи, това е достатъчен знак да се предложи друг кандидат.

Райков, който в началото на 2001 г. имаше



злополучен опит с първия си мандат



като посланик във Франция, когато Париж шест месеца не му издаваше агреман, вероятно е свикнал да си затваря очите за тези дипломатически знаци, защото в края на управлението си правителството на Иван Костов все пак го наложи за поста. И сега той не изчака отговор от Италия, а в качеството си на премиер отиде в Рим, където обяви като свършен факт, че вече си е запазил посланическия пост там. Италианците вероятно са зяпнали от изненада не само защото не е учтиво да се предрешава тяхното съгласие, но и защото сегашният посланик Ангел Чолаков още чака да връчи акредитивните си писма. В момента той е "посланик агрее" и не е пълноправен. Оказва се, че българското правителство иска да го върне от средата на червената пътека към италианското президентство, където трябва да връчи писмата, с които българският президент му гласува доверие да представлява нашата държава. Оттеглянето му е грубо неуважение към домакините, съгласили се вече да задействат процедурата.

Неприличен жест се прави и към Франция. Като посланик Марин Райков още не е приключил процедурата си за напускане на страната. Той би трябвало да направи прощални визити, за да покаже уважение към домакините си и да им благодари за приема. Когато бе назначен за служебен премиер, Париж го поздрави за новия му пост. В същото време обаче нямаше президентски указ за неговото отзоваване от Франция. Официално той може да се върне в Париж и да продължи работата си без допълнителни формалности. Но там вече не му харесва и предпочита Рим. За измъкване по този начин французите употребяват израза "filer a l'anglaise" (като крадец, по английски). Англичаните пък му викат "French leave" (да си тръгнеш, без да кажеш "довиждане"). И в двата случая става дума за обидна квалификация, родила се от някогашната вражда между двата народа.

Някой би казал, че това са протоколни глупости, макар че протоколът е много важен в дипломацията. Така да е.



По-деликатният проблем е друг



Служебното правителство спази традицията на отиващите си кабинети в България да осигуряват в последните си дни убежища за свои хора по дипломатическите мисии. По този начин се създава конфликт между сменящите се власти, като посланиците не могат да се смятат доверени лица на новите управляващи. Райков преназначи покрай себе си още седмина посланици, за да не изглежда, че се грижи само за собственото си бъдеще.

Съветът по външна политика и публична дипломация на НС на БСП, чийто председател е току-що избраният министър на външните работи Кристиан Вигенин, огласи на 23 май декларация, в която поиска президентът Плевнелиев да спре всички назначения на посланици, гласувани същия ден от служебното правителство на закрито заседание. "Назначаването на посланици от президента по предложение на правителството, назначено от президента, противоречи на заложения в основния закон принцип на баланс между институциите", се казва в документа. "В този смисъл впечатлява сръчността, с която назначеният от Росен Плевнелиев външен министър Марин Райков иска и получава одобрение от премиера Марин Райков посланикът в Париж Марин Райков да бъде назначен от Росен Плевнелиев за посланик в друга европейска столица." Сарказмът, съчетан с напомняне, че "престижът и достойнството на институциите трябва да бъдат пазени", ясно говори за потенциален конфликт между институциите. Въпросът е струва ли си заради личните амбиции на един дипломат България да се връща към времето, когато се излагаше пред чуждите държави с кавги между "Дондуков" №1 и "Дондуков" №2 за назначение на посланици.

Ситуацията е следната: Вече са предприети стъпки за искане на агремани на осмината кандидат-посланици, които са получили доверие на отиващото си, но не и на встъпващото във функциите си правителство. За да не става шумен международен скандал, новият външен министър Кристиан Вигенин обяви още в първия ден след встъпването си в длъжност, че няма да спре Райков за Рим. Но напълно възможно е останалите кандидати или някои от тях да не стигнат до края на процедурата и да се наложи искане на агремани за други лица, след като вече са поискани за тях. Бъркотията би била пълна и чуждите власти биха се чудили какво очаква от тях България. Неспособността на държавата да се придържа към принципи вместо към прищевки в никакъв случай не допринася за повишаване на и без това ниския й международен авторитет.

Когато говори за "кучетата", от които спасява ценните си кадри, президентът Росен Плевнелиев все пак трябва да съзнава, че става дума за законното правителство на България, което самият той предложи с указ за одобрение от Народното събрание. Независимо дали му харесва или не, предстои му "съжителство" с него, което може да продължи до края на мандата му. Ако подходи своенравно, ще играе ролята на режисьор на пътуващ дипломатически цирк, който ще обикаля столиците на чуждите държави за изумление на тамошната публика.