(Продължение от миналия четвъртък)



"Чисто" фашистки ли е царският режим в България от 1935 г. до септември 1944 г., този въпрос най-често се обсъжда, стане ли дума за българските диктатури от ново време. Вече стана ясно, че въпреки наличието на значителен брой фашистки организации, нито една от тях не стига до властта, дори най-мощната - Националното социално движение, начело с Александър Цанков. Точно Цанков и сподвижниците му се подготвят за "поход към София" на 20 май 1934 г., поблазнени от успеха на "похода към Рим" (27-30 октомври 1922 г.), който извежда до властта Мусолини. Само ден по-рано деветнайстомайци завземат страната и така предотвратяват появата във властта на едно същинско фашистко движение, водено от напълно автентичен и "чист" фашист. Това е причината да се изтъква понякога (М. Семков, 1992 и др.), че Деветнайстомайския преврат и последвалия го царски режим не само не са фашистки, но напротив точно те осуетяват завземането на властта от българските фашисти. Всъщност ще е важно да уточним точно коя от двете представи за фашизъм ще е в сила в този случай - тясното разбиране за "истинския" фашизъм на Бенито Мусолини, и неговото развитие нацизма, или широкото разбиране за фашизма като съвкупност от различни движения, които могат да имат и отлики помежду си, дори съществени, но са подобни по своите основни белези.

Няма сега да се спираме на деветнайстомайци, твърде за кратко са те във властта, има неясноти и подозрения при провеждането на техния преврат, а и по време на мимолетното им управление, ще има сигурно възможност това да се разнищи когато му дойде времето. От значение сега ще е представата ни за деветнайстомайската власт като фашистка, но в широкия симсъл на думата. Тази власт е и удобен трамплин за установяване на царския режим в България, неговото точно деветгодишно съществуване изглежда да има значително по-голяма тежест в съдбините на страната.



* * *



Веднага да си дойдем на думата, на царския режим в България му липсва не само масова фашистка партия за да бъде "чисто" фашистки. Никак няма да е достатъчно и наличието на възможно най-близки отношения с фашистка Италия и нацистка Германия, нито особено честото изразяване на сърдечни чувства към тамошните водачи - "От целия разговор с царя [Борис] аз оставам с впечатлението, че той е честен почитател на нашия фюрер и че има безусловната вяра в победата"(адмирал Канарис до генерал-фелдмаршал Кайтел, 22 юли 1943 г.).

Този режим няма да може да се приспадне към "чисто" фашистките и поради целите, които си поставя. Фашизмът и като идеология, и като всекидневна политическа деятелност е радикално политическо движение, то преобръща обществото с хастара навън, терорът е задължителен и повсеместен за всички инакомислещи, всичко кипи, крещи, скандира с вдигнати ръце, блясъкът в очите на обикновените мъже, жени и деца трябва да направи достоверно преклонението пред водача.

Някак неуместно е да определим като фашистки режим, чийто водач се оставя да бъде воден от събитията (вж Извори). Силите на иначе неустойчивия и неиздръжлив психически цар Борис стигат само за водене на борба за запазване на собствената му власт, нищо повече. Никакви стремления за драстична промяна няма да открием в царската политика, никакви свежи идеи, дори и мракобесни, за ново устройство на обществото - най-съществената обществена реформа, обмисляна от царя, е въвеждането на италианската фашистка корпоративна система, която по своята същност стяга в здрави клещи обществото и прави партиите излишни. И това е така поради крайно ограничените цели, които си поставя царският режим в България - единствено съхраняване и по възможност укрепване на царската власт е негова единствена задача.

Царският режим в България по форма напълно повтаря фашистките си предтечи. Крайно антидемократичен, с ясно изразен култ към царската институция, към царя и към държавата. При култ към силата, военщината и реваншизма, царският режим създаде и редица същинско фашистки организации с националистическа и милитаристка характеристика - Всебългарския съюз "Отец Паисии", Българска орда и официалната държавна младежка организация "Бранник" (от 1941 г.). Останалите все още културни, пацифистки, научни и всякакви други неполитически организации са премахнати най-късно по силата на Закона за защита на нацията (от 23 януари 1941 г.). Всеобхватното въздействие върху съзнанието на поданиците бе поверено на нарочна институция - Дирекцията на националната пропаганда. Пряка заемка от италианския фашизъм стана насаждането на преклонение към прабългарската история и култура, с ударение на силата на завоеванието и мистичността на епохата. Особено удобно в тая посока бе предаването на управлението на земи в Македония и в Беломорска Тракия, представяно твърде пресилено от официалната пропаганда като "обединение на България" - доколко това бе обединение отговорът може да се намери в спогодбата Клодиус-Попов. Най-общо, по своите характеристики царският режим бе ясно изразена диктатура от авторитарен тип, което очевидно за цар Борис бе напълно достатъчно.

Твърде често в историческите извори се срещат описания на личността на цар Борис, които го сравняват с някое животно. Не, не с някой мощен хищник, а с хитрата лисица, която винаги действа така, че да може при нужда да замете следите си (Хитлер). Политиката му сравняват с любим френски израз, който в българския минава като "да се правиш на умряло куче", сиреч да изчакаш докато опасността, дай боже, те отмине. Точно половин век по-късно в последните години от управлението на Тодор Живков, този израз ще добие нов изглед - снишаването беше начин да се премине през горбачовата буря.



* * *



Дали ще се правиш на "умряло куче" или ще се снишаваш е въпрос на езиково предпочитание, но смисълът е еднозначен и той никак не приляга на образа на същинския фашистки водач, самият Мусолини сравнява себе си с лъв, например. Сигурно ще е добре да се приведат и други, значително по-малко ефектни, но също толкова верни изрази (вж. Извори), които ще ни уверят, че цар Борис съвсем няма желание да преустроява обществото. Въпреки очевидната си отдалеченост от същинския фашизъм, царският режим в България се вписва напълно в широкото разбиране за фашизма като съвкупност от сходни политически движения. Донякъде формален белег като отсъствието на масова фашистка партия е трудно да промени същността на един безмилостен режим, който поголовно и безспир избива инакомислещите, често и деца, и поддържа политика, която съхранява в България състояниетио на необявена, но продължителна и кървава гражданска война. Цел на царския режим е единствено запазването, на всяка цена и въпреки конституционните разпоредби, на интересите на властващия царски род и съществуването му необезпокояван във възможно най-удобни условия. Нищо повече и нищо по-малко от това.



Извори



"В България развитието на нещата все повече клони към това царят сам да взема решения . . . в крайна сметка всичко зависи само от неговото мнение . . ."

Из доклад на Карл Клодиус до германския външен министър Рибентроп, 4 май 1940 г.



"Царят бива упрекван, че се е заобиколил с посредствени хора и че се страхува от силни личности . . . [5 септември 1940 г.]

Очертаващата се от дълго време вътрешна криза в България ни най-малко не е ликвидирана в резултат на последния външнополитически успех на правителството [връщането на Южна Добруджа в пределите на България]. За това на първо място е виновно правителството и особено поведението на царя, който и след връщането на Добруджа, което се дължи преди всичко на силите на Оста, упорито отказва да назначи едно силно национално правителство и да ориентира недвусмислено българската външна политика към силите на Оста. Българското население все по-ясно разбира, че с политиката си цар Борис преследва само династични цели . . . [25 септември 1940 г.]

В София не е тайна, че целият народ е настроен особено срещу правителството, а също и срещу царя . . . [10 октомври 1940 г.]

Както е известно, царят не е склонен да повиква в правителството силни и самостоятелни личности, тъй като те може би биха могли да станат опасни за неговото самовластно управление и за интересите на династията . . . [24 октомври 1940 г.]

Сегашният режим няма абсолютно никаква връзка с народа и почти изцяло е откъснат от него . . . [17 февруари 1942 г.]

Царят по никакъв начин няма сам да предизвика по своя инициатива скъсването на дипломатическите отношения [със Съветския съюз] преди окончателното поражение на Съветския съюз при Сталинград и в Кавказ. Той [секретният информатор, който е и доверено лице на цар Борис] приключи своето изложение със забележката, че и в този случай царят отново се оставя да бъде воден от събитията и че с това той води една политика, която най-точно може да бъде характеризирана с френското "chien creve" [умряло куче (фр. разг.)] . . . [5 ноември 1942 г.]"

Из донесения на Главното управление за имперска безопасност до Министерството на външните работи в Берлин

In: Politisches Archiv des Auswаеrtigen Amts-Berlin



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=651681

http://www.segabg.com/article.php?psize=250&id=652659&command=fps