Анета Сотирова, една от най-обичаните и награждавани български актриси, отпразнува 65-годишнината си и 40 години на сцената. Огромен успех й носи ролята във филма "Сватбите на Йоан Асен", на героинята в който тя кръщава дъщеря си - певицата Белослава. Участва също в "От нищо нещо", "Двойникът", "Стената" и други. От 1990 г. е на щат в театър "Зад канала". Сред най-известните й роли е тази в пиесата "Всяка година по същото време", където си партнираше с незабравимия Тодор Колев.

----

- Г-жо Сотирова, какво е мястото на артгилдията в протестите?

- Артгилдията трябва да облагородява обществото. Разбира се, гражданското ни чувство, отвъд политическите ни пристрастия, също ни кара да сме активни, но основното е нашият труд като проводници на ограмотяването, на културата.

- Трябва ли да падне правителството на Орешарски, или да остане и да работи усилено? Как оценявате исканията на протестиращите?

- Вижте, искам да погледнем по-дълбоко в нещата. Като цяло процесът е необратим, процесът на порастване на гражданското съзнание на хората. Това показват протестите. Само че говоря за интелигентните и културните българи, а не за тези, които искат да използват протестите за свои дребнави политически цели. Нито за лумпените и примитивите, готови да вулгаризират всяка идея.

- Има ли и такива?

- Има, разбира се, винаги изплуват в подобни ситуации. Смятам, че на политическата сцена трябва да се постигне по-широк консенсус, може би при следващите избори.

- Те скоро ли трябва да са, или по-нататък?

- По-скоро е по-добре. Но нека първо се подготвят условията и това правителство да си свърши работата. Изобщо при нас неспазването на законите е бедата ни. Всички имаме вина за това, а държавниците - най-много. България ще се оправи само когато се научим да работим здраво и да спазваме обществените правила - всички до един. Освен това е нужно да гласуваме всички, а не да се вайкаме после, че не ни харесва управлението. Щом не си гласувал, нямаш право да обвиняваш политиците!

- А ако си гласувал, но твоите са малцинство?

- Също нямаш право, трябва да се подчиниш на резултата и закона. Но да изискваш от избраните максимална честност! Освен това трябва да образоваме, да цивилизоваме всичките си съграждани, за да могат да гласуват по съвест и да избират също така образовани и умни хора, а не да си продават гласовете. Нека научим хората, за да можем после да се учим от тях. Иначе всичко се обезсмисля, дори протестът.

- Твърдите, че и ние, гражданите, носим своята вина. Защо?

- Не вина, но отговорност. Като актриса мога да кажа, че човек трябва да има морал, хигиена към самия себе си. Когато си въобразиш, че можеш да правиш всичко независимо от обстоятелствата, нещата не се случват. И в професията, и в държавата. Изведнъж се оказа, че всички разбираме от всичко. А професионалист е този, който уважава и цени чуждия опит, който се развива и може в своята тясна специалност да направи дадено нещо по-хубаво.

- Като говорим за събитията в последно време, как се почувствахте, когато чухте за побоя над лекарите от "Бърза помощ"? Съпругът ви е медик, известен психиатър.

- Отвратена съм, дори не мога да си представя, че е възможно подобно нещо. Имах чувството, че е някаква зла, идиотска шега. Необходими са драконовски закони, които да защитават медиците. Само когато се бръкне в джоба на нарушителя с по-тежка глоба, следващия път ще си помисли как да се държи. Кучето скача според тоягата. Най-важното правило в живота е да се уважаваме, а не непременно да се обичаме. Нападенията над лекарите е на първо място индикатор, че липсва елементарно уважение към българските институции. И как иначе да бъде, като избраните от нас хора в парламента не се уважават помежду си. Демокрацията е прекрасно нещо, но и тя си има правила, които трябва задължително да се спазват. За да си отвоюва една държава правото да бъде зачитана от другите, трябва всички хора да се впрегнат и много да работят. Трудът е това, което ще ни спаси.

- Актьорската професия е изключително трудоемка, но май не храни.

- Преди ни хранеше, и то добре. Участието в един филм с централна роля се равняваше на около двегодишна заплата в театъра. Проблемът сега е, че имаме много тесен, малък пазар. Но пък в наши дни пред актьора се разкриват възможности за повече участия къде ли не: в развлекателни предавания, тв шоу, риалити, реклами. Но единствено работата в театъра е труд на пионерите, то е все едно да откриваш нова планета. Театърът е най-тежкият терен, където артистът копае. Всичко друго е просто блясък, една популярност, каквато всяко показване носи на актьора. И, разбира се, средства, което не е са за подценяване.

- Но все пак сте склонна, ако ви направят предложение да участвате във филм, да го обмислите.

- Ако има какво да кажа, ще приема. Но не просто да се покажа, за да напомня за себе си. Вече имах няколко предложения за роли в сериали, но актьорската задача не ме е удовлетворявала. Суетата вече не е сред приоритетите ми. С годините идва момент, когато човек трябва да бъде по-свенлив и внимателен. Най-важно е да изпитваме себеуважение и да не ставаме карикатура на своето време.

- Снимат се все повече български филми. Следите ли как се развива родното кино?

- Имаше момент на затлачване, но сега нещата потръгнаха, което много ме вдъхновява. Харесвам "Под прикритие", защото кара зрителя да размишлява, а и е направен така, че да не изглежда евтино, да не стои старомодно. За всеки от българските филми трябва да сме доволни, че го има, защото си е наш. Често пътувам в чужбина и ми прави впечатление как по техните телевизии и радиа преимуществено се излъчва родна продукция. А това несъмнено стимулира националното самосъзнание. Да не би закупените евтинко чужди сериали, които текат в българския ефир, да превъзхождат с нещо нашите?! Най-важно е самочувствието на твореца, а при младите ни режисьори и актьори, слава богу, то се върна. Страшно харесвам "Тилт" на братя Чучкови, филмите на Димитър Митовски и Димитър Гочев. Това са хора с реално самочувствие, които знаят какво правят. Някой ще каже, че са комерсиални, но когато адресат е масовият зрител, не може да бъде иначе.

- Преди време пък имаше критика, че българските филми не стават за гледане, а са правени като за фестивал.

- Така беше, защото един режисьор чакаше 12 или 20 години да получи възможност да направи своя филм. И заради желанието си да вложи всичко, което знае за света, в този отрязък от време, накрая се получаваше нещо нетърпимо. Ако един творец по-често има шанса да каже думата си, тогава вече той филигранно ще избродира тъканта на своя разказ.

- "Сватбите на Йоан Асен", в който участвате, е емблематичен за историческото ни кино. Какво мислите за стартиралия наскоро проект за нов филм за Апостола Левски?

- Според мен това е толкова свята история, че не бива да се пипа. Левски е като икона, а пред иконата можеш само да се поклониш, не и да я претворяваш. Всички българи сме длъжни да познаваме подробно живота и делото на Апостола, но на мен лично разказът за всичко това би ми поевтинял, ако се предаде от жив човек. Нека Левски си остане нависоко, за да му се покланяме.

- В началото на 90-те години имаше отлив от театъра. Сега салоните са пълни. Кое върна публиката?

- В началото на 90-те група актьори се отделихме от Театър "София" и за да просъществуваме, се налагаше паралелно да си бъдем и гардеробиери, и билети да продаваме. С времето хората се наситиха да висят по клубове, където двете коли, които ще изпият, са на цената на един театрален билет. Всичко, което мнозина смятаха за по-хубаво и престижно, отмина и пак стигаме до същността на нещата. Като хора изпитваме потребност да чуем жива реч, която да ни погали или да ни разсмее. Или пък да ни натъжи, но да видим себе си отсреща. Седенето пред телевизора вкъщи не ни дава това. Екранът е, като да се целунеш през стъкло.