|
Обобщено - законодателната власт иска да преформулира съдебната, изпълнителната власт има сериозни проблеми в комуникациите си с президента, депутати пишат закони, които фино подрязват правата на държавния глава, а той открито недоволства срещу действията и на правителството, и на парламентарното мнозинство.
Все пак действието се развива в България - държава, обръгнала на подобен род взаимоотношения. Затова в България терминът "институционална война" не се използва. Тук се говори максимум за "криза между институциите".
Както казва днешният премиер, една дузина години демокрация не научиха България на култура на диалога, докато демократичният свят вече говори за диалог на културите.
В България институциите трудно намират допирни точки, дори и по въпроси, засягащи национални приоритети. Тук властта може да се скара за всичко.
С две думи -
отношенията между институциите могат да се нарекат "традиционни"
В началото на диалога между Първанов - в качеството му на президент, и Сакскобургготски - в качеството му на премиер, всичко изглеждаше обещаващо. След инаугурацията на Първанов се състояха няколко срещи между държавния глава и министър-председателя, за да се стигне до края на февруари, когато на една подобна среща двамата си обещаха да се виждат всяка седмица и даже Първанов да чете проектозаконите на правителството. Това бе един твърде силен жест от страна на Симеон Сакскобургготски, въпреки че не стана ясно дали от онова обещание нещо е изпълнено.
Първанов и правителството на Симеон дълго време като че ли работеха в координация. Президентът регулярно се виждаше с главсека на МВР Бойко Борисов и военния министър Свинаров, а с посещенията си в Белгия, ЮАР, САЩ, Русия, Македония, Румъния и Исландия подкрепяше, както можеше, външната политика на правителството.
После всичко тръгна на зле.
Още
при първите сериозни трудности за кабинета -
вота на недоверие, внесен от СДС за лекарствената политика на правителството, Първанов критикува изпълнителната власт и призова премиера да действа по-твърдо. Това не бе просто критика на социален президент, а атака срещу изпълнителната власт.
През лятото Първанов имаше проблеми с парламентарното мнозинство. Той върна на законодателната власт закона за опазване на биологичното разнообразие, закона за околната среда, закона за банките, като част от тези вета бяха прегласувани от мнозинството в Народното събрание без промени. Отдалеч си личеше, че мнозинството действаше напук на президента. По това време депутати от НДСВ се опитваха да изкарат президента като некомпетентен човек, заобиколен от некомпетентни експерти. Това едва ли е точно така - известно е, че юридическият елит в момента се разтроява между депутатстване в НС, участие в Съвета по законодателството и подпомагане на президента.
Конфликтите между президент и премиер не спряха -
конфликтите се застъпваха през последната половин година
Първанов поиска промени в конституцията, а Симеон обясни, че не трябва да се бърза. Според държавния глава "Трябва да има промени, но да се запази духът й", докато според Симеон "Това е важен въпрос, по него не трябва да се говори набързо".
Докато Първанов искаше неполигонно изгаряне на двигателите на ракетите СС-23, лидерите на парламентарното мнозинство свободно артикулираха имената на 5-6 полигона, на които да стане горенето - в резултат на което станаха неволни инициатори на граждански протести.
Първанов се размина както с парламентарното мнозинство, така и с изпълнителната власт по още един проблем - старите блокове на АЕЦ. Когато през април той посети централата и след това заяви, че има разработен план за спасяването на АЕЦ, правителството вече бе трайно изостанало в този дебат. Решението на кабинета за затварянето на 3-и и 4-и блок бе наречено от държавния глава
"отстъпление от досегашната политика"
Първанов все още настоява правителството да възприеме позицията на Народното събрание за съдбата на АЕЦ - трактовка, която твърдо не се възприема от правителството.
Мнозинството в законодателната власт демонстративно не прати човек на първото заседание на новия съвет за борба с престъпността, който бе организиран от президента след серията от тежки престрелки в София. След това същото мнозинството инициира промени в медийния закон, които лишават президента от значима квота в органите, които ще регулират електронните медии.
Като за капак около кризата със заложниците в Москва никой не се сети да покани човек на държавния глава в нашия оперативен щаб, който следеше драмата.
Че съществува напрежение между президента и новите властимащи, е видно и от онази пресконференция, която Първанов даде на 30 август. Тогава
държавният глава каза, че властта е "високомерна", "глуха",
"не чува проблемите на хората", и призова Сакскобургготски да смени провалилите се министри, довели до "критичен спад на популярността" на изпълнителната власт. Първанов в пряк текст обвини Сакскобургготски, че прави "имитация на стабилност".
Да не говорим за "по-дребните" конфликтчета - за това, че правителството даде оръжия на Грузия, докато Първанов бе в Москва, за това, че министър Атанасов заспори с Първанов през медиите, въпреки че сградите на президентството и министерството са едно до друго. Да не говорим за министър Паси, който бе в Брюксел заедно с президента, така и не намери време да го информира, че медиците ни в Либия вече не са в затворнически килии. И т. н.
Има ли право да Първанов да се сърди?
Донякъде. От една страна, той не е представител на някаква власт, но от друга - е институция. Конфликтът президент-парламент е конституционно заложен. Президентът е най-силната личност у нас, защото той е най-мажоритарно избраният политик, докато в същото време премиер и министър може да стане човек, който дори не е минал през одобрението на парламентарните избори. Парадокс е, че днешният министър-председател е човек, който не е минал през избори, а благодарение на него в парламента стоят 120 депутати.
От друга страна, президентът в България няма кой знае какви права - често неговият глас може да се възприема единствено като глас на някакъв морален коректив. Той насрочва избори, отправя обръщения, обнародва закони, променя граници на административни единици, назначава дипломати след съгласуване с МС, дава ордени и медали, кръщава градове и опрощава дългове. А, да - и назначава служебни правителства. Не е кой знае колко, нали?
Трудно върви институционалният диалог между съдебната власт и останалите властимащи. Периодично съдебната система негодува срещу Бойко Борисов в спор за борбата срещу престъпността и срещу правосъдния министър Станков, който не пропуска да отбележи, че в съдебната система има корупция, прикрита зад имунитети. Законодателите пък отново заговориха за преструктуриране на съдебната система, което да мине и през конституционни промени. Само съдът да остане в съдебната система, следствието да мине към МВР, а прокуратурата да намери своята гарантирана независимост -
депутатите предложиха това, без да питат самата съдебна система
Тя обаче не е много наясно дали трябва да се преструктурира. От една страна, съдебната система като че ли е готова да си размести табелките. От друга - следствието не ще да е в МВР, прокуратурата иска да си остане на едно място със съда, а българският съд не е сигурен дали магистратските имунитети трябва да отпаднат.
На този етап само един институционален конфликт не се е разгорял - конфликтът между законодателната власт и изпълнителната. Това е най-сериозният конфликт, тъй като в него би трябвало да участват депутати и министри, които по правило принадлежат на една и съща политическа сила. Както конфликтът между депутати и министри по времето на Филип Димитров и по времето на Жан Виденов.
Въпреки че няколко депутати напуснаха мнозинството, а то като че ли е разделено на минимум два лагера, на този етап НДСВ е единно и сплотено около личността на Симеон. Няма драма, която да постави под въпрос парламентарното мнозинство. Засега. Т.е. институционалните конфликти бяха, са и предстоят.