По онуй време имах проблеми със съня. С мъка си лягах, с още по-голяма заспивах, а освен туй се будех от най-малкия шум. Тъй, че когато това лято се озовах в Несебър малко след полунощ, скрих чантата си в едни храсталаци до плажа и изгълтах едно кафе, реших, че изобщо няма да спя. Щях да купонясвам цяла нощ, а на сутринта да си намеря квартира. Но кой знае защо, още преди даже да ида в едно заведение върху някакъв сал в пристанището на Несебър, започна да ми се доспива. Помислих, че е от чистия въздух и ще ми мине. Да, обаче и в един, и в два, и особено в три, продължаваше да ми се спи. А в четири направо ми се затваряха очите! В туй жалко състояние отидох в друго заведение-сал в морето, недалече от първото, размазах се на друга маса и клюмах там до пет, когато вече ми се ревеше. След това се затътрих към храстите, където си бях скрил сака, отворих го, извадих отвътре спалния чувал, добрах се до близката изоставена барака без покрив недалече, проснах се в чувала си на втория й етаж, затворих очи, започнах да се унасям" Но най-неочаквано върху лицето ми падна някаква капка. Не й обърнах внимание. Реших, че е пръска от морето - нали беше наблизо. Тъй, че се унесох отново. Само миг преди да потъна в пазвите на Морфей обаче, върху лицето ми падна втора капка. Втора пръска, рекох си аз. Обаче след нея капна трета! И пак, и пак! Явно не бяха пръски. Все пак аз реших, че туй ще е някакъв слаб дъждец, който ще спре. Да, обаче той се усили! Станах, измуших се от спалния чувал и тръгнах с полуотворени очи да търся по-подходящо място за спане. Но вече се беше разсъмнало и навсякъде гъмжеше от хора. Освен туй дъждът стана направо пороен. Паркирах се в едно заведение, поръчах си кафе, запалих цигара и зазяпах наоколо с празен поглед. Изпих кафето и дъждът спря. Върнах се в порутената барака, но установих, че подът й се е разкалял. Там имаше някакъв мърляв дюшек и аз помислих, че под него ще е сухо и го отместих, но там беше още по-кално. Пак тръгнах из Несебър като броях минутите до осем, когато си мислех, че трябва да отваря квартирното бюро. Но като отидох до него установих, че отваря в десет. Добрах се до друго кафене, взех пак кафе и няколко пъти заспивах на стола, като все се събуждах миг преди да забия глава в чашката. Тъй изкарах до десет, когато се добрах до Квартирно бюро, където някакъв мъж на средна възраст ме посрещна с бодра усмивка. Двайсет карата.

- Търся си квартира - проплаках аз.

- За колко дни? - попита мъжът.

- Два.

Усмивката стана малко по-тънка.

- За колко души?

- Сам съм.

Усмивката му вече едва се забелязваше. Беше станала почти като на Джокондата.

- Трудна работа - въздъхна той. Но това изобщо не ме впечатли. Бях станал безчувствен като айсберг. Продължих да стоя и да го притискам към стената с изпълнен с ням упрек поглед.

- Ще се обадя на Минка - притесни се мъжът. - Тя май има една стая в Стария град. - И той се обади. Стаята била свободна. Струвала четиридесет лева на вечер. Бях дошъл в Несебър с трийсет.

- Скъпо ми е - промърморих аз.

Много съжалявал.

- Вижте - рекох му. - Цяла нощ не съм спал!

Разбирал. Съмнявах се.

- Нали тук имаше къмпинги? - изстенах. Беше изстрел напосоки, но свърши работа.

- О, да, има - съгласи се мъжът. - Вярно. Но трябва да проверите на място. А и условията не са добри.

- Нищо - рекох аз. И той ме упъти ме към един къмпинг, а аз отидох там.

- Къде е рецепцията? - попитах някакъв брадясъл циганин, щом влязох вътре.

- Ей тоя човек е рецепцията - ухили се той. Стори ме се остроумно. Отзад вървеше въпросният човек. Нещо като Слави Трифонов. Но с двайсетина години отгоре и умален формат. Изплаках му болката си.

- За два дни? - натъжи се той. - Само дето ще сменям чаршафите!

- Мога и без чаршафи - проплаках. - Имам спален чувал. Искам само легло. Нищо друго. Умирам за сън!

- Добре - съжали ме той. - Но без чаршафи. Ела да те впиша! Ше те сложа във фургона!

Прииска ми се да го резцелувам. Отидохме до една барака и той ме вписа. В тетрадка с карирани листове. Разграфени с химикал. Имах чувството, че му отне часове. Накрая тръгнахме към фургона. Като ония по строежите - без гуми, с метални плъзгачи отдолу. По пътя умаленото копие на Слави Трифонов ми показа ключа и ме предупреди да не го загубя. Бил "единствен". После започна да отключва катинара на вратата. По-скоро започна да ОПИТВА да направи това, и някъде - май че беше на десестия път - успя. След което рече не без известна гордост? "Това е!". И понечи да си тръгне.

- Ей, чакай - спрях го аз, - я ми покажи как се отключва!

Имало "чалъм", обясни ми той. Аз опитах да отключа, но поради окаяното ми състояние ли, що ли, все не успявах.

- Не, не така. По-мераклийски - посъветва ме мъжът. И започна да ми демонстрира. Но този път и той не успя.

- Май по-добре да си купя друг катинар - рекох накрая. Той нямал нищо против. Взе си скъпоценния катинар и се разкара, а аз най-после влязох във фургона. Беше мрачно. Мръсно. По пода лазеха мравки. Нямаше и ток. Леглата бяха без чаршафи, с почернели от труден живот дюшеци. Отвън крещяха деца. Миришеше на мухъл. Но на мен не ми пукаше. Легнах, затворих очи и - миг преди за заспя - се почувствах най-щастливия човек на света.