Атанас Хранов е роден през 1961 г. в Пловдив. Завършва Средното училище по изкуства в Котел, а през 1987 г. и Националната художествена академия в София, специалност дърворезба, при проф. Антон Дончев. Работи главно в областта на дървопластиката и живописта. Има над 25 самостоятелни изложби и участия в повече от 50 общи експозиции в България и чужбина - Холандия, Гърция, Люксембург, Германия, Унгария, Белгия, Ирландия и др.





- Г-н Хранов, може ли човекът на изкуството да остане дистанциран от политическите вълнения в родината си?

- Няма как да не усетиш и да не се развълнуваш от този нов ритъм, обзел цялата страна.

- Вие лично не се ли включвате?

- Аз много не се интересувам от политически страсти, гледам на света с други очи, може би не съм толкова свързан със ставащото тук и сега. Но се радвам, че укрепва всичко онова, което наричаме българско гражданско общество.

- То художникът по принцип е зависим от обществото във всяка епоха. Или по-скоро от меценатите. Откупките ли са връзката с тях, или се случва да поръчват картини?

- Не и в България, ако говорим за кавалетно изкуство. Поръчки получават художниците, които работят в областта на вътрешната архитектура и творбите им целят да обслужат декоративната идея на конкретен интериор. Но това е съвсем различна приложна област на изобразителното изкуство. Доколкото разбирам, въпросът е дали някой би ми поръчал серия морски пейзажи например, и дали съм склонен да приема такава поръчка. Разбира се, защо не! Стига точно в този момент да ми се рисува море. Ако желанието на колекционера съвпада с някаква моя идея, не виждам проблем да я осъществя специално за него, в това няма нищо обидно. Обидно е, ако предложи да ти плати почивката на морето, пък ти да му дадеш пейзажите, които нарисуваш там. Т.е. да ти осигури покрив и храна срещу произведения на изкуство. Това вече е унизителна сделка. Аз затова не участвам в пленери. На няколко пъти ми се случи да видя как картини от пленери, където художниците са отишли с благородна цел - да обменят идеи, да се сближат с колегите си, да направят дарение - се продават на пазара. И какво излиза? Че организаторите са разчитали срещу кебапчета и бира да получат по две творби от сериозни автори и после да ги пласират с печалба. Това е ужасно! Не твърдя, че всички пленери са такива, но предпочитам позицията ми да е принципна и да кажа: не, не приемам и не участвам в такъв начин на живеене и рисуване.

- Кое прави картините ви толкова различни и същевременно разпознаваеми?

- Аз обичам да странствам. Когато откриваш света около себе си, когато минаваш през различните пейзажи, ти ги съизмерваш с онова, което е в теб, и така по-добре го разбираш. Защото в крайна сметка всеки рисува своето лично пътуване. Същевременно където и по света да се окажеш, си следван от собствената си сянка, от своята лична душевност, която задължително се появява на картината. И ако си искрен, ако не лъжеш с четката, картините ти винаги ще са разпознаваеми. И винаги - различни. Защото в теб нахлуват нови впечатления.

- Последната ви изложба "Пътуване Към Исла Негра" включваше изработени като стъклопластики носове на кораби. Как се "промъкнаха" във въображението ви?

- Пабло Неруда е виновен! Действително, докато бях в Чили отидох в къщата музей на Пабло Неруда в едно селце на брега на океана. Там, покрай всичките му откачени колекции - бутилки, стъкълца, мидички, кибритчета, седла, имаше и колекция от носове на кораби. Беше като откровение! Да събираш носове на кораби, значи да събираш не само материалното изражение на тази скулптура, а и нейните пътувания. Представяш ли си къде е бил този кораб, какво му се е случило, в какви пристанища е влизал, с какви бури се е борил, какви безветрия е преживял? Това е гигантска метафора! Казах си: ето с такива идеи се става Нобелов лауреат за литература! Но не знаех как да ползвам идеята, остана ми като един хубав спомен. След 5 години обаче ми изплува натрапчиво в съзнанието, мислех само за това. Започнах да сънувам пластиките; виждам ги като цветове, но не ми е ясно от какво да ги направя, че да мога да рисувам върху тях. И се пръскам от яд. Да ги правя от дърво, не ща, все пак сме в ХХI в., няма сега да лепим и да дялкаме. А пък и пусто мъжко его, да ида да питам някой, който разбира от съвременни материали - абсурд! Но накрая направих точно това и тези смоли и стъклената вата се оказаха чудни, ама като не ги знаех... Между другото, от такива материали се правят и яхтите.

- Ето че си дойдохме на думата! Разкажете сега за морските си пътешествия.

- Всичко започна като едно интересно увлечение, обаче колкото повече време минава, толкова вече се задълбочавам в мореплаването. Обикновено се събираме приятели и наемаме яхтата на наш приятел капитан. Той я управлява, а ние, екипажът, помагаме с въжетата, платната, котвите, при акостирането. В това отношение съм добър моряк, справям се с гръцкия език, мога да готвя, мога да играя и табла. Предимно плаваме из гръцки води. Сутрин най-обичам Митко Клисуров, капитанът, да направи попара със сухар и много лютив турски пипер. Става една прекрасна гръмотевична смес. Спомням си по време на първото ни плаване заедно как на разсъмване се събуждахме двамата първи. Спяхме под открито небе върху пейките на палубата. И аз, щом отворех очи, от пейката се претъркулвах право във водата, плувах до брега, отвързвах въжето, качвах се обратно на лодката и поемах курса, който Митко ми кажеше. А той отиваше да прави гърмяща попара. После я сърбахме, докато слънцето изгряваше.

- Рисувате ли на лодката?

- Рисувам в главата си. Оказа се, че не си губя времето, върша си работата и на яхтата, защото цветовете остават в ума ми. Всички интересни контрасти и необичайни съчетания се складират някъде и после изникват на платното. На яхтата измислям и приказки. Слушай сега: "Дюшеш, дюшеш, дюшеш" - тихо шепнеха вълните на Босфора".

- Това пък какво е?

- О, тя е цяла история. За капитан Сам Стефано и Не много известния турски бог на моретата. Да, така се казва. Нали не е много известен и не му знаем името. А капитанът е Стефан Акрабов, който прекоси Атлантика сам с една яхта. Та, Не много известният турски бог на моретата седял на една шамандура в средата на Босфора и слушал как вълните шепнат "дюшеш, дюшеш, дюшеш". Обаче в един момент гледа: яхтата на Сам Стефано се приближава право към луксозната му, току-що тапицирана шамандура... Скача богът във водата, сърдито поглежда и какво да види: Сам Стефано седи на кърмата, пред него - отворена табла, на нея едното зарче стои на 6, а другото се върти във въздуха, капитанът го гледа и повтаря: "дюшеш, дюшеш, дюшеш". И така вече шести ден. И Не много известният турски бог на моретата рекъл: "Ей, машалла!" Хвърлил се към яхтата, тупнал с белия си корем на нея, разтресъл я и капитанът глътнал зарчето. Тогава се появил Пътуващият майстор (аз съм това), взел второто зарче, глътнал го на свой ред и казал: "Реми!". Майтап, майтап, ама историята е истинска. След Атлантика прибирахме яхтата на Акрабов от Йонийско море към България. И като седнахме да играем табла... Минахме Коринт, минахме Бяло море, прекосихме Егейско, влязохме в Мраморно море - а аз през цялото време го бия. Бих го в продължение на четири морета, последното беше Черно море. И заплеснати в играта щяхме действително да се блъснем в една триметрова шамандура. Така че няма нищо измислено.