През последните 30 години британската промишленост бе намалена с две трети. По мащаб на деиндустриализацията Великобритания задмина всяка една от големите държави в света. Това бе направено в името на модернизацията. Но какво дойде на нейно място?

Преди да се пресели в Йейл и да стане автор на исторически бестселъри, Пол Кенеди бе израснал през 50- и 60-те години край бреговете на река Тайн (реката, която преминава през град Нюкасъл - бел. ред.). "Това бе свят на шум и мръсотия", спомня си той. Основен отрасъл там е било корабостроенето. Бащата и чичото на Кенеди са работили като котлари и огняри в Уолсенд. Миналата година ученият изнесе лекция, в която сподели впечатленията си за онова време.

"Хората изпитваха дълбоко



удовлетворение от производството на стоки



Това важеше и за онези, които предоставяха услуги - независимо дали местни банкови служители или дизайнери. Когато корабостроителницата "Суон Хънтър" пускаше нов плавателен съд на вода, всички ученици от местното училище идваха, за да видят творението на своите бащи. Когато гледахме през оградата, всеки виждаше чичо Мик, чичо Джим или баща си. Това чувство на цялостна, съзидателна общност бе удивително."

Разхождайки се по Уолсенд преди две седмици, не видях нито един спускащ се на вода или поне строящ се кораб. Гигантската корабостроителница "Суон Хънтър", за която споменаваше Пол Кенеди, бе закрита преди няколко години. На нейно място останаха няколко декара мръсна пустош, за които и досега не се намира купувач.

Сега най-големият бизнес обект на едно от бившите предприятия в Нюкасъл е фирма за химическо чистене. На мястото на друго предприятие има склад с изолационни материали. Директорът Том Кларк на една от съхранилите се все пак фабрики се разходи с мен по крайбрежната улица на Тайн - сърцето на промишлената треска, спомената от Кенеди. "В радиус от няколко километра от нас нищо не се произвежда", констатира той.

Картината е същата из цялата страна - в Северозапада, Мидлендс (Централна Англия - бел.ред), накрая в старите промишлени квартали на Лондон. Но в Североизтока, където преди се добиваха въглища, изливаше се стомана, пускаха се кораби на вода и се правеха още много други неща, упадъкът е в най-концентриран вид. След 1997 г. промишлените работни места в региона са намалели почти наполовина - едно от най-големите съкращения в цялата страна. Това е деиндустриална революция - цели произвеждащи в миналото райони и слоеве са оставени на течението и се носят без посока.

Каква е причината за британската деиндустриализация? До голяма степен тя се дължи на приказките за насоките на развитие на Великобритания, разказвани цели 30 години както от консерваторите, така и от лейбъристите.



Тези приказки се състоят от три части.



Първо, че времената на тежката промишленост завинаги са си отишли. Бъдещето е в работата с главата, а не с ръцете. Второ, задачата на правителството в икономическата политика се състои само в това да не пречи. И накрая, ние трябва да отворим пазара си за други страни, защото нашата върхушка в Уестминстър е убедена, че Великобритания може да победи във всеки вид конкурентна борба.

Сега обаче вече е ясно, че блестящите перспективи на постиндустриалното бъдеще така и не бяха материализирани. Това, което бе представяно като икономическа модернизация, всъщност доведе до упадък на промишлени отрасли, а на тяхно място често не идваше нищо друго.

За да говорим обаче за резултатите от този процес в Североизтока и на други места, нека си спомним всичките обещания, които даваха политиците. В средата на 70-те години медиите, политиците и учените говориха, че Великобритания е в криза. И на въпроса как да се засилят слабите места в британската икономика привържениците на Маргарет Тачър имаха отговор от една дума - конкуренция. През 1974 г. Кит Джоузеф, най-близкият политически съратник на Тачър, държа реч, чиято ключова част бе озаглавена "Растежът означава изменения". Според него в британската промишленост работели твърде много хора, поради което "доходите са твърде малки, печалбите са твърде малки и инвестициите са твърде малко". Проблемът можел да се разреши със съкращаването на персонала и преквалификацията му. След 5 години консерваторите задействаха този процес. Първо, в ход бе пусната програма за икономии и в резултат едно от всеки четири работни места изчезна през първия мандат на Тачър. Последваха приватизация и икономическа политика, насочена към подкрепа на бума в жилищното строителство и финансовия сектор.

Въпреки уверенията на Джоузеф обаче



уволнените инженери на средна възраст



не станаха програмисти. Като цяло те се озоваха на по-лоши работни места или на бунището.

Тони Блеър имаше друг поглед върху проблема. Според него смяната на приоритетите от промишлеността към услугите е продиктувана не от суровата необходимост, а за да се създаде по-оптимистичен образ на Великобритания в света. "Новите лейбъристи" бяха убедени, че бъдещето е в това, което те наричаха "икономика на знанията". Манделсън (Питър Манделсън, бивш министър и еврокомисар, един от идеолозите на "новите лейбъристи" - бел. прев.) обяви Силиконовата долина за свое вдъхновение. Гордън Браун обещаваше за три години да превърне Великобритания в световна столица на електронната търговия.

Отново идеята беше проста - по-голяма част от промишлената продукция може да бъде произведена по-евтино на други места. Бъдещето е в идеите, софтуера и преди всичко в брендовете. Някога британците са продавали автомобили и кораби по целия свят, сега те могат да предлагат култура, туризъм и Лара Крофт (героиня от компютърните игри - бел. ред.)

Странното е, че целият този техноутопизъм идваше от хора, които са се борили с покупки на книга от Amazon. Алистър Кембъл разказва, че Тони Блеър за пръв път се е сдобил с мобилен телефон през 2007 г., след като вече не бе премиер. Ето и първият му есемес, изпратен на Кембъл: "Невероятно, по телефона може да се изпрати текст" (Кембъл е бил шеф на пресслужбата в кабинета на Блеър - бел.ред.).

По това време Великобритания преживяваше най-тежкия промишлен спад сред страните от Западна Европа. Когато Тачър дойде на власт, промишленото производство осигуряваше 30% от националния доход и даваше работа на 6.8 млн. души. Когато Гордън Браун напусна "Даунинг стрийт" (през 2010 г. - бел.ред.),



промишленото производство падна до 11%,



а броят на заетите в него - до 2.5 млн. души.

Тук, разбира се, трябва да се направи едно уточнение. Заетостта в промишлеността зависи от производителността. Колкото повече машини има, толкова по-малко хора ще са необходими за изпълнението на конкретна задача.

Но каквото и да се говори, посочените по-горе цифри са крах по всички стандарти. Както самото правителство признава, никоя друга голяма икономика не е минала през нашия мащаб на деиндустриализация. Немците и французите съумяха да съхранят промишлените си марки Mercedes и Miele, Renault и Peugeot заедно с всичките производствени вериги. Във Великобритания подобно нещо не се случи. Това е лошо от икономическа и ужасно от обществена и културна гледна точка.

Без собствена промишленост Великобритания няма да има с какво да плати за своето място в света. През 2010 г. ние купихме стоки за 97 млрд. паунда повече, отколкото продадохме. Това е най-големият дефицит от 1980 г. По-рано деиндустриализаторите в Уайтхол (в правителството - бел.ред.) твърдяха, че това няма никакво значение - Великобритания просто може да взима повече заеми и да продава активите си на чужденци. Но нещата със зависимостта от чуждите пари не са толкова прости - в един момент чужденците просто ще спрат да ви дават заеми.

Дори най-добрите новинарски истории за деиндустриализацията се оказаха мрачни. През 2005 г. автопроизводителят "Роувър" затвори завода си в Лонгбридж, Мидлендс. Около 6300 служители, включително висококвалифицирани, загубиха работата си. Трима учени проследиха какво се е случило с 300 от тях чрез редовно интервюиране в продължение на три годни. Разбира се, 90% от тях имат друга работа. Много са се преквалифицирали, някои са влезли и в сектора на услугите. С една дума, те са направили всичко, каквото правителството им е казвало. Само че сега годишно те печелят с 5640 паунда по-малко, отколкото когато са работили в завода на "Роувър". А една четвърт от анкетираните признават, че живеят благодарение на спестяванията си или са в затруднено финансово положение.

------------------------------

* Адития Чакраборти е водещ автор по икономически въпроси на в. "Гардиън". През 2005 г. той пусна серия от предавания за Китай в съавторство с колегата си от Би Би Си Ивън Дейвис, с когото спечелиха наградата Harold Wincott за най-добра бизнес програма.