Това лято къщата на приятеля ми З. Д. в Троянския балкан е празна. Хубава къща, заможна. Такава е била и когато е строена през по-миналия век, и когато е възстановявана - вече в наши дни. Първото го разбирам - тогава е имало майстори за всичко. Обяснимо е и второто - З. е архитект и сам ръководеше реставрацията. Сега обаче е твърде натоварен, а децата му кой знае защо не пристигнаха от чужбина. Зарадва се на намерението ми да "отскоча" - къщата тъгувала сама, тъгували и дърветата в двора, загдето плодовете им капят без полза. Обичам тези стари къщи на моите приятели, обичам и да "отскачам" и да утешавам овошките. Заричам се най-често, че ще поработя там, но рядко го осъществявам, защото обикновено използвам престоя си просто да блаженствам.

Винаги се намира достатъчно



убедителна причина да загърби човек работата си



на подобно благословено място, а в къщата на З. тя е съвсем определена: архитектът пренася тук солидна част от огромната си библиотека, за която няма място в софийското му жилище. Като се рови човек по чамовите полици в стаите, лесно отгатва коя книга защо е загубила софийското си жителство: едни са просто стари и случайно придобити, други са недодялани творби на социалистическия реализъм, има модерни в предишни конюнктури автори, после стремително овехтели, има купища книги с автограф, които не стават за четене, и още повече "трудове" по строителство, справочници и речници, загубили с времето своята актуалност.

Най-подробно е представен криминалният роман. З. е заклет любител, купува всичко, което излиза, но поради разпространеното предубеждение към жанра се стеснява да го подрежда в софийската си библиотека и го "изнася" в Балкана. Освен това, смята той, там е много по-трудно да ти го откраднат. (Както си му е редът в наше време, къщата му е разбивана, но никога не са задигани книги.) Отнася се към тая сбирка като колекционер и без да го разгласява, всъщност се гордее с нея. Единствено тя е подредена по лавиците и само тя е систематизирана по автори и с известна хронология.

И аз, като "отскачам", обикновено се потапям в тези романи. То това е и цялото банално съдържание на блаженството:



безделие и лакомо препрочитане на кримки



Без преувеличение, тук можеш да намериш всичко от класиците в жанра, както и от новите звезди, за които още не си чувал. Има и много ширпотреба, разбира се, към която днешните издатели не са гнусливи. Но самият прочит на такива кървави страници посред Балкана - в мрака, прострян километри наоколо, под пронизителния саундтрак на щурците, е нещо необикновено. Понякога излизам нощем да се поразтъпча около къщата и да погледам едрите звезди, за да си внушавам, че не съм сам с жестоките герои на това четиво. Прекарвал съм идванията си тук с романите на Сименон и Чандлър, на Чейс и Хамет, на Ърл Стенли Гарднър и Майкъл Конъли. (Последния път препрочитах "полицейските" романи на Юлиан Семьонов.) Тук образите на Мегре и Филип Марлоу, на Хари Бош и Пери Мейсън съжителстват в пустошта релефни и практически безсмъртни.

Понякога посягам към книги с непознати имена. Сега това беше един американец, очевидно непознат само за мен, защото, подредени на рафта, романите му са повече от десетина. Ще спестя името му, за да избегнем рекламата, пък и, честно казано, ако реша да рекламирам някого, това няма да е той. Твърде еднообразни са тези романи, героят е силно предсказуем, сексът е нескопосано прикачен, а най-вече - личи си конвейерът. Но пък покрай сюжета тези книги са натъпкани със зашеметяващи подробности за места, градове и природа, каквито рядко другаде ще срещнеш, освен ако не ги търсиш специално. Това напомня



разпространения през миналия век роман репортаж,



в който местата, където действието се разиграва, са представени скрупульозно достоверно, където изрезки от вестници, киноафиши, разписания на автобуси и кораби, менюта на реално съществуващи ресторанти са препечатани буквално, а имената на стриптийзьорки и метрдотели от действителността не са променени или заместени с инициали.

Този вид роман не прогресира особено, може би именно поради своята пунктуална описателност, но в подхода на нашия автор дава добри плодове. Тук ако героите се качат на влак, ще научите всичко за маршрута, за вида на композицията, за гарите по пътя, за отклоненията, за историята на жп линията, за забележителностите, за проектите за бъдещето й, за правилата за превоз на багаж и понякога прочитането на тези страници може да отнеме повече време, отколкото героите са пропътували в действителност. Това правило се разпростира и върху градове, квартали, магистрали, пристанища, острови, банки, исторически паметници и така всичко, за което не сте и чували, тук го опознавате в подробности. Ако героят е въоръжен с пистолет или автоматична пушка, вие пък трябва да се въоръжите с търпение: следва информация за произхода на оръжието, за изобретателя, за производителя, за модификациите, за механизмите и дължината на цевта, далекобойността, мунициите. Първо ще научите колко тежи куршумът, с каква скорост излита, какви поражения причинява. И ако няма други приготвени сведения, оръжието накрая гръмва и този куршум излита. Агенциите за литературна фактология са се трудили яко и тя напълно



компенсира неизбежното при такива поредици еднообразие



във фабулата.

И ето че си дойдохме на думата.

Някои сцени - между тях и най-зловещите - на един от романите се разиграват в единия от небостъргачите на Световния търговски център (авторът го определя като "южния") в офис на осемдесет и осмия етаж. Там основният злодей на романа и неговите кървави съучастници извършват поредица от зверства, отвличат и измъчват невинни американци, убиват двама полицаи, рекетират и унижават невинни бизнесмени, подиграват се с красиви дами, готвят смърт на пленниците си и са току пред реализация на пъкления си план. Там пристигналият накрая главен герой осуетява този план, избива зловещия персонаж и в драматичен двубой ликвидира уж недосегаемия злодей. Все в този офис на 88-ия етаж на южния "брат". Странното тук е, че самият небостъргач е описан най-общо - очевидно авторът не е могъл да предвиди какво ще се случи на 11 септември 2001 г., иначе щеше да се погрижи. От беглото обрисуване в някои епизоди добих впечатление като за немного светла и удобна сграда, с тесни коридори и ниски тавани, с невзрачна рецепция в подножието и не особено бързи асансьори, с много пожарогасители и лошо осветление на стълбищата.

През цялото време, докато в романа на 88-ия етаж течеше жестоката схватка между Доброто и Злото, виждах как боингите се врязват и взривяват във вътрешността на сградите, как димът изпълва екраните като след атомна експлозия и как сякаш от небето падат тела на подгонени от огъня хора. Всичко това в омаята на юлската нощ, в която понякога се чуваше капането на крушата петровка и после краткият миг тишина, в която щурците прекъсваха свирнята си, за да разчетат този звук. И за пореден път осъзнах, че



животът понякога взема думата последен



- за да отмести нашите слова, картини и видения, за да постави своите въпроси и да ни притисне със своите отговори, независимо как ние сме го приемали, пресъздавали или просто въобразявали. И всякога, когато искаме да се скрием в книга, в музика, в мечта, в стара къща и в лятна нощ с щурци, той неизбежно ни разтърсва, за да ни припомни, че не си е отишъл. Такъв, какъвто е бил. Такъв, какъвто ще дойде.

Това полезно ли е да го знаем? Вие кажете...