|
| Калин Донков |
Страстта - а защо не и модата - да се купуват и реставрират стари къщи в балканските селца и махали ме свари вече мъж в силата си. Възможности изникваха и се разпадаха, мисля, че главната пречка бе опасението, че такава покупка ще ме "закове" на едно-единствено място и така ще изгубя всичките останали безброй вълшебни кътове и срещи, които щяха да се появяват занапред. Сега съзнанието, че съм разсъдил правилно, не е нещо повече от съмнителна наслада след някоя пирова победа. Утешавам се, че притежанието е твърде нищожна цел - някъде вече съм го писал, а щом веднъж съм го писал, налага се и да го изповядвам.
Все по това време (1976) Атанас Далчев е създал малко известното си стихотворение "На един приятел". Това, което обикновено се слага като посвещение, той го е поставил за заглавие. Стихотворението е възбудено от радостта на неизвестен мъж, който си купил някаква стара къща с намерение там спокойно да твори - "далече от града и суетите градски". От това разбираме, че вероятно става дума за някой събрат. По някакъв свой си път, без да е практически вътре в проблема, Далчев е проникнал в света на старите селища и сякаш опитва да го вразуми:
"Обезлюдените места са неспокойни, със призраци е пълна всяка стара къща."
| Поетът има богат стихотворен (?) опит с къщите, дори с частите от тях ("Къщата", "Вратите" "Стаята", "Балкон"...). Изследвал е с дарбата си и е осмислил съдбата на човешкото жилище отделно от човека, макар в друга среда - градът е негова творческа стихия и съдба. Познава Далчев самотата, дори сънищата на къщите, пълни с отдавна отлетели съществования, страхове и образи. И добросъвестно предупреждава своя "приятел": |
а от стъпки и туй,
що мислиш вой на вятъра в комина,
е плач отчаян на души осиротели."
Признавам, че прочетох стихотворението много по-късно, когато сам, в продължение на години бях трупал в себе си това съзнание за непрекъсваемия живот на старите човешки гнезда, за съхранените в тях човешки болки и надежди, за сенките на забравените прадеди, които шумоляха, въздишаха и пристъпваха в пустите, изсъхнали от запустение и зной къщи. По същото време и аз съм писал нещо подобно - за въздишки, стонове и скрити стъпки в летни нощи, но тук сега не върви да си разказваме кой какво е писал. По-добре да ви разкажа една друга история.
Опитвахме се да разпалим опърничаво барбекю в двора на Павката върху един от есенните тревненски припеци. Малко барбекю, от онези, които се събират в багажника, без да се разглобяват, и които можеш дори запалени да местиш, докато намериш място с достатъчен полъх да поддържа жаравата червена. Летен ден, без повей и още по-застинала вечер - огънят не поемаше, гаснеше купчинката трески и дори пушекът се разсейваше за минути. Барбекюто, за който си пада по него, понякога се превръща във въпрос на чест, защото този майсторлък е много престижен днес и дума не може да става да се откажеш и победен да отвориш някоя и друга консерва.
Обикаляхме с него двора като с някоя кадилница, опушихме овошките и малинака, сменихме подпалките, добавяхме снопчета суха трева и ситно намачкан вестник, но резултатът бе нищожен. Пламваше понякога, но само след няколко минути бе безнадеждно угаснало, без дори да се затопли. Беше като омагьосано да отхвърля огъня от себе си. Направо огнеупорен двор! Всичко можеше да приключи съвсем лесно, ако не бяхме толкова амбицирани, но никой не се сещаше да каже "Край!" и суетнята ни заплашваше да се превърне в мъчение. Тогава Павката се досети: "Татко - рече - палеше огън ей там, до портичката. Там гореше листа и печеше царевици. Казваше, че използва ветреца..."
Мястото беше неугледно и неудобно. Беше свряно в оградата и от него почваше наклонът. Новият плочник с нищо не подсказваше, че под него е имало огнище. Драснахме клечката и почти суеверно се отдалечихме. Малката клада пламна, разгоря се без пушек. Сякаш някой отнякъде въздъхна... Гледахме отдалече и не смеехме да приближим - да не подплашим Ветреца. Защото той се беше притекъл и вършеше своето - жаравата бе като за световно и после дълго светеше в нощта.
Какъвто и покрив да ни подслони, никога не сме сами. Понякога къщата дори не признава, че стопанинът си е отишъл. И трябва с нещо много интимно да я отключим, за да ни приеме и да го заместим.
Ако имаме късмет да намерим мястото за Огъня.
Или поне Ветрецът да ни припознае...
|
| ------------- |
