Какви са Брадли Манинг и Едуард Сноудън - предатели или патриоти? Като се отчете, че Манинг е осъден, а Сноудън е обект на издирване, администрацията на Барак Обама даде ясно да се разбере каква позиция заема по въпроса.

Все пак мнозина от нас продължават да си задават извънредно важния въпрос:



на кого трябва да са верни военнослужещите



и служителите от разузнаването? На държавата или на обществото? На апарата за национална сигурност, за който те работят, или на хората, които апаратът е призван да защитава?

Онези, които се застъпват за защита на апарата за национална сигурност и преди всичко президентът на страната, твърдят, че интересите на държавата и на обществото са неотделими. Агенциите, в чиито задължения влиза защитата на американските граждани, хвърлят всичките си сили за решаването на тази задача. А онези, които разкрият поверителна информация и пречат на успешната им дейност, заслужават да почувстват върху себе си пълната сила на закона.

Но какво става, ако интересите на държавата не винаги автоматично съвпадат с интересите на обществото? В този случай "защитата на родината" служи като димна завеса. И зад нея правителството може да преследва свои собствени цели. То може тайно и при това безпрепятствено да съсредоточава в ръцете си власт, привилегии и ресурси.

Този процес се ускорява от войните - било като реални бойни действия, било като кризи, които засилват в съзнанието на хората усещането за неминуема опасност. Войната възвеличава, въздига и придава святост на държавата.

Преди почти цял век журналистът Рандълф Борн бе написал следното:



"Войната е здравето на държавата"



Войната спомага за възникването на стадното чувство и раболепието у гражданите. "По време на война хората в буквалния смисъл на думата стават послушни, почтителни и доверчиви деца, пълни с наивната вяра в мъдростта и всесилието на по-големия, който се грижи за тях".

Наблюдението на Борн засяга същността на най-новата американска история. Преди Добрата война (Втората световна война - бел. прев.), сменена от Студената война и последвалата глобална война с тероризма, столицата на САЩ бе като треторазряден град от Американския юг, чиято функция се състоеше в печатането на пари и издаването на осигуровки и пенсии. Но няколко десетилетия на истински и полу-, мними войни я превърнаха в център на вселената. Вашингтон изискваше почит към себе си и американците изпаднаха в положение да му я демонстрират. По въпросите на националната сигурност те станаха ако не послушни, то най-малкото отстъпчиви, приемайки сигналите от властите, които действаха зад завесата на секретността, претендираха за експертизи в прогнозирането и отклоняваха заплахите.

Почтителното отношение позволи на



властите да се измъкват от убийствата



- реални и метафорични. Ползите за държавата се оказаха в най-добрия случай спорни, а експертизата на върхушката във Вашингтон не винаги означаваше компетентност. И ако съмненията в това отношения се запазваха, събитията от 11 септември 2011 г. и последвалите лошо водени войни би трябвало да ги сринат.

Въпреки това подобни неуспехи, колкото и да са скъпи и катастрофални, не правят голямо впечатление. Държавата на националната сигурност притежава удивителната способност да поглъща и забравя, продължавайки напред - сякаш нищо не се случило. Забравената вече война в Ирак е последното доказателство.

Критиците и аутсайдерите не са посветени във висшите познания за държавата, те не са способни да оценят предполагаемите заплахи. Механизмът, с който са удостоени инсайдерите, е контролът върху секретността. Притежаването на тайните ги поставя в положението "да бъдат в час". Това също ги изолира от отговорност и ги прави глухи за критика.

При този механизъм, както е забелязал Борн, "несъгласието е като пясък в лагера" (като технически уред). Метафората е твърде уместна. В сферата на националната сигурност разногласието има значение само когато прониква във вътрешните механизми на машината. Само тогава правителство смята за необходимо да му обърне внимание.

Да се разбере това, значи да се оцени важността на извършеното от Манинг и Сноудън и защо техните действия предизвикаха такава паника във Вашингтон. Налице е неопровержимо доказателство, че несъгласието е проникнало в най-дълбоките механизми на машината. Благодарение на няколко технически грамотни бунтари, всеки с достъп до интернет може да научи това, което знаеха само лица. Като възприемат технологиите, които държавата прилага за създаването на тайни, а също и като ги използват, за да направят невъзможно пазенето на държавната тайна,



те поставиха под заплаха цялата машина



Забравете за "Ал Кайда". Забравете за ядрената програма на Иран. Забравете за възхода на Китай. Манинг и Сноудън се противопоставиха на Вашингтон с нещо, което представлява много по-голяма заплаха. Те застрашават възможността, която държавата внимателно натрупваше на фона на повтарящите се войни и непрекъсната подготовка за война. По същество те поставиха под заплаха самия авторитет на държавата, приканвайки американците да се замислят над възможността, че съществуват и по-малко милитаристични и по-демократични подходи към националната сигурност.

В очите на държавата Манинг и Сноудън, както и всички останали, които се изпречват на пътя й, не могат да бъдат друго освен предатели. И дали Америка ще ги възприеме като патриоти, ще зависи от това дали американците ще се възползват от възможностите, което тези двама мъже ни предоставиха.

-----------------------------

* Андрю Басевич е професор по история и международни отношения в Бостънския университет, автор на редица трудове и книги в тези области. Литовец по произход. Воювал във Виетнам, той бе един от най-непримиримите критици на войната в Ирак.